Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Прибра влакното, като го нави внимателно, а след това приближи лодката до брега от мангрови дървета. Греба бавно, докато мангровите корени се смениха за кратко с влажна почва, отрупана с развяващи се тръстики. Като докара лодката толкова близо до края на водата, колкото можа, той извади ножа от колана си и изрови от мократа пръст няколко личинки от плюмух. Уви ги в кърпата си, като си остави само една, за да я закачи на кукичката. После пусна кордата във водата, за да се влачи зад лодката. Докато отново гребеше към средата на течението, в далечината се разнесе гръм. Изглеждаше по-далеч от предишния път. Той тъжно поклати глава. Бурята не бързаше.
В късния следобед излезе изпод надвисналия гъсталак на мангровите дървета на слънчева светлина. Тук бе доста по-дълбоко. Цяло море тръстики се простираше към хоризонта, почти неподвижни в тягостната жега, пресечени от блестящите следи на други ръкави. Небето бе посивяло от заплашителни облаци, но слънцето зад тях грееше ярко. Един ибис се издигна, белите му крила приплясваха бавно, после отново кацна в тръстиките. На юг, след мили тресавища и блатни гори, се виждаше тъмната линия на планините Наскаду. На запад, невидимо отвъд безкрайна прерия от папур и мангрови дръвчета, лежеше морето.
Тиамак гребеше разсеяно, застигнат за миг от мисълта за една поправка, която смяташе да направи в най-доброто си произведение, последната редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“. Беше му хрумнало, че самата форма на папура може да има нещо общо с приложението му като брачен еликсир сред мъжете от Ливадните тритинги. Тъкмо измисляше думите, с които да го каже в една бележка под линия, която деликатно да спомене наличието на тази връзка, без да изглежда твърде остроумна, когато изведнъж усети някакво трептене зад гърба си. Стреснат, той се обърна и видя, че влакното на въдицата е здраво обтегнато и трепти като дръпната струна на лютня.
За миг бе убеден, че се е закачило за някой камък — дръпването бе толкова силно, че бе предало част от напрежението си на кърмата, — но когато се наведе през борда, видя нещо сребърносиво, което се издигна за миг към повърхността, изви се, после отново се гмурна в леко солената вода. Риба! Дълга колкото ръката му! Той възкликна доволно и задърпа влакното. Сребристото нещо като че ли подскочи към него. За част от секундата една бледа лъскава перка се появи над водата, после изчезна под лодката, като опъна влакното до скъсване. Тиамак подръпна и то поддаде малко, но не много. Силна риба. Внезапен образ на късащо се влакно и двудневното му ядене, което отплува, изпълни сърцето на Тиамак с болезнен ужас и той отпусна влакното. Щеше да остави рибата да се умори сама, а след това можеше да я изтегли, когато реши. Междувременно щеше да се оглежда за сухо място, където да може да запали огън. Можеше да увие рибата в листа от миног, а със сигурност щяха да се намерят и няколко листа бързобурен наоколо… В мислите си вече почти ядеше. Жегата, капризната гръмотевична буря, предателството му към Моргенес (както той все още си го представяше) и всичко останало избледняха в топлото сияние на мечтаното ястие. Той отново подръпна влакното, доволен от силната, стабилна съпротива. Не беше ял прясна риба от седмици!
Някакъв плясък наруши бляна му. Тиамак се обърна и видя дъга от вълнички да се разпростира от бреговата ивица, на два хвърлея камък. Имаше и нещо друго: миг по-късно той различи редица ниски височинки, като миниатюрни островчета, които се движеха бързо към лодката.
Крокодил! Сърцето му подскочи. Прекрасната му вечеря! Той дръпна силно влакното, но рибата все още бе под лодката и се съпротивляваше яростно; кордата изгори ръцете му, докато той безуспешно се бореше с рибата. Крокодилът бе голямо тъмно петно точно под повърхността, движенията на мощната му опашка вълнуваха спокойната вода. Ръбестият му гръб се появи за миг, после изчезна — звярът се гмурваше към неговата риба!
Нямаше време за мислене, никакво време. Вечерята му, рибарската му кукичка, влакното му, всичко щеше да бъде загубено, ако изчакаше дори още само миг. Тиамак почувства черна ярост да се събужда в празния му стомах и пръстен от болка да се стяга около слепоочията му. Майка му, ако бе доживяла да го види в този момент, едва ли би познала срамежливия си несръчен син. А ако бе видяла онова, което направи след това, щеше да се строполи до статуетката на Тази, която роди човечеството в задната част на семейната колиба и да изгуби съзнание.