Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Премина през много тъмнини, докато най-после излезе в светлината.
Дневната звезда бе на сивото небе; папурите стояха безветрени и тихи покрай ръба на водата. Той пое жадно глътка горещ блатен въздух, която струваше цял един живот, и отвори цялото си тяло за него; въздухът нахлу в дробовете му като река, която разбива бентовете си и залива изсушената долина под тях. Светлина от всички цветове заблестя пред очите му и той се почувства така, сякаш е открил някаква върховна тайна. Миг по-късно, когато видя лодката си да се полюлява в развълнуваната вода — съвсем близо, — чувството за прозрение се изпари и той усети как ненормалната, омаломощаваща чернота се изкачва по гръбнака му към главата. Заплува към лодката; тялото му беше странно безчувствено, като че ли не бе само една глава, която се носи по течението. Хвана се за лодката — дишаше дълбоко, за да събере сили. Само волята му го прехвърли в нея — той издра брадичката си до кръв в борда, но това изобщо не го интересуваше. Чернотата най-после го заля. Тиамак спря да се бори и потъна в нея.
Събуди се под небе, червено като кръв. Горещ вятър помиташе блатата. Пламтящото небе като че ли се намираше и в главата му — тя цялата беше нажежена като глинено гърне, току-що извадено от пещта. С пръсти, непослушни и безчувствени като парчета дърво, Тиамак измъкна от торбата си на дъното на лодката чистата си набедрена превръзка и стегна здраво крака си. Не искаше да мисли за кървящите резки, прорязали го от коляното до петата. Докато се бореше със забравата, която се протягаше към него, разсеяно се замисли дали някога ще може да ходи отново, а после се примъкна до ръба на лодката и задърпа влакното на въдицата си, все още изпънато в зелените дълбини. Въпреки изневеряващите си сили успя да прехвърли сребристата риба през борда и тя заподскача до него. Очите й бяха отворени, устата също, все едно се опитваше да зададе въпрос на Смъртта.
Тиамак легна по гръб и се вгледа във виолетовото небе. Отгоре се чуваха отекващи трясъци и грохот. Рояци дъждовни капки затанцуваха по трескавата му кожа. Тиамак се усмихна и потъна в тъмнината.
Исгримнур стана от пейката, отиде до огнището и обърна гръб към пламъците. След малко щеше да отиде да си легне, така че искаше да събере всичката топлина, която успееше, преди да се наложи да се върне в онази килия, проклета да е, в която задникът му замръзваше.
Заслуша се в приглушените разговори, които изпълваха общата стая, възхитен от разнообразието на езици и диалекти. Санселан Ейдонитис бе като един малък отделен свят дори повече, отколкото Хейхолт, но колкото и разнообразни да бяха разговорите вечерта, той не бе и на сантиметър по-близо до разрешаването на който и да било от проблемите си.
Бе обикалял безкрайните коридори цяла сутрин и цял следобед, като държеше очите си отворени за подозрителна двойка монаси или нещо друго, което можеше да облекчи затруднението му. Търсенето му беше безрезултатно, но пък му напомни за размера и силата на Майката Църква. Бе се разстроил дотолкова от неспособността си да разбере дали Мириамел е тук, или не, че когато следобедът привършваше, вече съвсем бе напуснал Санселан Ейдонитис.
Вечеря в една странноприемница малко по-надолу по Санселанския хълм, а след това тихо влезе в Залата на фонтаните — нещо, което не бе правил от много години. Двамата с Гутрун бяха посетили фонтаните малко преди женитбата си, когато бяха дошли до Набан на традиционното за семейството на Исгримнур сватбено поклонение. Блещукащата игра на водата и неспирната й музика го изпълниха с някаква приятна меланхолия. Въпреки че копнежът и тревогите по жена му бяха огромни, за пръв път от седмици той успя да помисли за нея, без сърцето му да се свие от болка. Тя сигурно беше в безопасност — а и Изорн също. Просто трябваше да го повярва, тъй като какво друго би могъл да направи? Останалата част от семейството, другият му син и двете му дъщери, бяха в способните ръце на стария тан Тонруд в Скоги. Понякога, когато всичко беше несигурно, човек просто трябваше да повярва в добрината на Бога.
След разходката Исгримнур се бе върнал в Санселан — умът му бе успокоен и готов отново да се заеме със задачата. Другарите му от сутрешното хранене бяха дошли за малко, но си бяха тръгнали рано — старият Септис обясни, че спазвали „провинциалните си часове“. Херцогът бе седял и слушал цяла вечер, но без полза.