Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Еолаир си пое дъх и се зачуди дали не взема глупаво решение.
— Не искам да слушам как все повече се злепоставяш неоснователно, принцесо, и не искам да те нося назад насила. Ако ти помогна да отвориш вратата — бавно каза той; не смееше да погледне болезнената надежда, изписана на лицето й, — ще се върнеш ли с мен след това?
— О, да, както кажеш! — Нетърпението й я правеше да прилича на дете. — Ще ти позволя ти да решиш, понеже знам, че когато видиш земята, в която все още живеят ситите, няма да искаш да бързаме да се връщаме в някаква си саждива пещера. Да!
— Добре тогава. Имам думата ти, Мейгуин. — Той се изправи, хвана дръжката на вратата и я дръпна рязко. Тя изобщо не помръдна.
— Еолаир — тихо се обади Мейгуин.
Той дръпна отново, по-силно, жилите на врата му се опънаха — но вратата не поддаде.
— Граф Еолаир — отново каза Мейгуин.
Той дръпна още веднъж — безполезно, после се обърна.
— Какво?
Тя посочи вратата с пръст, нокътят й беше счупен.
— Прерязах резето, но парчетата все още са там. Не трябва ли да ги махнем?
— Това няма никакво значение… — започна той, но после се вгледа по-отблизо. Едно парче от срязаното резе бе заклинило вратата и й пречеше да се отвори. Еолаир подсвирна, избута парчетата и те паднаха с дрънчене на влажния под.
Този път, когато дръпна, пантите изскърцаха протестиращо. Мейгуин стана и също хвана дръжката — ръцете й бяха до тези на графа. Пантите запротестираха по-силно. Докато дърпаше, Еолаир се вгледа в мускулите й. Мейгуин бе силна — всъщност никога не се бе държала като безпомощна девойка. Освен около него, когато често бе забелязвал как острият й език изведнъж се затъпява.
Еолаир си пое въздух и се напрегна, и не можа да не усети миризмата на Мейгуин. Потна и покрита с мръсотия, принцесата не миришеше като парфюмирана госпожица от двора на Набан — в нея имаше нещо сурово, топло и живо, което въобще не бе неприятно. Еолаир поклати глава при тези помисли и учетвори усилията си, загледан в решителното лице на Мейгуин. Скърцането се издигна до писък и вратата започна да се отваря със стържене — сантиметър, още няколко, после тридесетина, като протестираше шумно през цялото време. Когато се отвори цял лакът тъмнина, двамата спряха, за да си поемат дъх.
Мейгуин се наведе и вдигна едната лампа, после се вмъкна в отвора. Еолаир я гледаше с отворена уста.
— Принцесо! — извика той без дъх и след това се промъкна след нея. — Почакай! Въздухът може да е отровен! — Още докато говореше, осъзна, че въздухът си е наред, макар и малко застоял. — Чакай… — започна той, но млъкна, когато се оказа зад рамото на Мейгуин. Лампата й хвърляше светлина навсякъде.
— Казах ти! — Гласът й бе изпълнен със задоволство и благоговение. — Ето това е мястото, където живеят приятелите ни!
— Бриниох Небесни! — зашеметено ахна Еолаир.
Огромен град лежеше пред тях в дъното на широк каньон — те стояха на ръба. Безбройните сгради изглеждаха като изсечени направо от сърцето на планината, като че ли целият град бе един-единствен неописуем гигантски жив камък. Всеки прозорец и всяка врата бяха изрязани в твърдата скала, всяка кула бе древен камък, колоните се извисяваха към тавана на пещерата високо над главите им. Но освен размера си, градът изглеждаше и изненадващо близък, като че ли всъщност бе само миниатюра, направена да заблуди окото. От мястото, на което стояха — на горните стъпала на широко стълбище, което се извиваше надолу, изглеждаше, че могат просто да се протегнат и да докоснат куполите на покривите.
— Градът на Мирния народ… — щастливо каза Мейгуин.
Ако това бе град на ситите, помисли си Еолаир, безсмъртните му обитатели сигурно бяха решили, че ще е по-добре да прекарат годините на старостта си на слънчева светлина, понеже внимателно издяланият каменен град бе празен — или поне така изглеждаше. Потресен от откритието на такова тайнствено място, графът разбра, че се надява то наистина да е толкова напуснато, колкото изглежда.
Малката килия бе студена. Херцог Исгримнур изсумтя нещастно и потри ръце.
Майката Църква щеше да направи по-добре, ако вземеше някои от тези проклети пожертвования и ги използваше, за да затопли най-големия си дом, помисли си той. Гоблените и златните свещници бяха красиви, но как може човек да им се възхищава, когато замръзва до смърт?