Камъкът на раздялата

Въздухът натискаше дробовете му, изгаряше ги, искаше да се освободи и да изпълни мътната вода с мехурчета. Той ритна и се извъртя; очите му сякаш щяха да изскочат от главата му; видя крокодила, подобен на тъпа стрела, да се носи към него. Челюстите на влечугото се разтвориха. Имаше проблясък на засенчена с червено тъмнина и безкрайност от зъби. Тиамак се изви и замахна, като наблюдаваше отвратително бавното движение на ножа във водата. Влечугото забърса ребрата му, раздра ги с бодливата си кожа, докато той се опитваше да се отдръпне от пътя му. Ножът се заби в страната на крокодила, провлече се по бронираната кожа за миг, после се отплесна. Малък кафяво-черен облак последва крокодила, когато той отплува, за да заобиколи лодката още веднъж.

Тиамак имаше чувството, че дробовете му са се издули до невероятни размери — напираха под ребрата му; пред очите му заплуваха черни петна. Защо бе толкова глупав? Нали не искаше да умре по този начин — и удавен, и изяден!

Докато се мъчеше да изплува на повърхността, усети острите зъби да обхващат крака му; в следващата секунда крокодилът го повлече надолу. Той изпусна ножа, заразмахва ръце и зарита с другия си крак, но крокодилът все така го дърпаше към тъмнината на речното дъно. Мехурчета изригнаха от устата му. Лицата на старейшините от племето му — Могахиб, Роахог Грънчаря и другите — се появяваха едно подир друго, пред замъгления му поглед; израженията им бяха изпълнени с примирено отвращение от идиотизма му.

Влакното, вързано за ножа, все още бе увито около китката му и докато потъваше в речната тъмнина, той се мъчеше да го изтегли. Накрая ръцете му стиснаха дръжката, той събра цялата си сила, сви се към дърпащия го звяр и напипа плочестите челюсти, които стискаха крака му. Хвана се с една ръка за тях — усети извитите зъби под пръстите си, опря острието на ножа в кожестото око и натисна. Главата се дръпна рязко под ръцете му, крокодилът потрепери и стисна още по-силно. Мълния от пареща болка блесна нагоре по крака и право в сърцето му. Още едно ято ценни мехурчета изскочи от устата му. Той натика острието колкото можа по-навътре, мислите му бяха неясна черна вихрушка от лица и безсмислени думи. Докато въртеше дръжката в дива агония, крокодилът отпусна челюстите си. Тиамак дръпна горната с отчаяна сила, избута я точно толкова, че да измъкне крака си, преди тя отново да щракне. Кръв замъгляваше водата. Тиамак въобще не усещаше нищо под коляното си, а над него — нищо, освен пламтящата болка на пръсващите се дробове. Някъде под него крокодилът завързваше смъртни възли на дъното на реката, като плуваше във все по-тесни кръгове. Тиамак се опита да заплува нагоре към спомена за слънце, дори и след като усети как искрата в него угасва.