Хайка за вълци

Изтерзан от това двойствено състояние, той през цялото време съзнаваше, че истината за Мела стои в ръцете на Иван Шибилев. От този човек зависеше какъв ще бъде животът му занапред — спокоен и щастлив или изпълнен с горчиво, непоносимо страдание. Обладан от сляпо чувство за отмъщение, за седем дни седем пъти по седем го беше убивал за това, че е бил любовник на жена му, а Мела е негова дъщеря, беше падал на колене пред него от благодарност, задето чува от устата му, че всичко е било хорска клюка и лъжа, че никога не е имал връзка с Мона, а Мела си е негова, на Николин, дъщеря.

Сега вече не се боеше от съдбоносната истина, защото нямаше повече сили да понася неизвестността и се измъчваше от нетърпение минута по-скоро да я чуе от Иван Шибилев. Каквато и да бе тази истина, лоша или добра, и в двата случая щеше да дойде като лек за изтерзаната му душа. Не знаеше обаче срещу кого от пусията ще излезе Иван Шибилев и дали изобщо ще излезе. Той сам бе предложил хайката на шега или кой знае защо, но на тръгване се опита да изклинчи и ако другите ловци не го бяха притиснали, сега щеше да си стои в къщи на топло. Но той и сега може би си е вече в къщи. При тази мисъл Николин се обезпокои, напусна пусията и слезе надолу към Пъклото.

Между другото виелицата стихваше, потъналата в сняг гора се обливаше в млечна светлина и черните стебла на старите дъбове започнаха да се мержелеят като призраци. Николин заобикаляше високите преспи по за̀ветните места и газеше до колене надолу по склона. Ставаше все по-тихо и светло, тъй че след няколко минути забеляза човек, който едва пъплеше към южната страна на Пъклото. Прибира се откъм другата страна на гората, гузен е, не иска да ме среща, помисли Николин и побърза да го настигне. Иван Шибилев не бягаше от него, бягаше от бялата смърт. Когато слязоха долу в Пъклото с Киро Джелебов и Жендо Хайдутина, той ги остави да минат напред и както предполагаше и Николин, реши да си отиде в село, а после да излъже останалите ловци, че се е объркал във виелицата и не е могъл да ги намери. Не му се наложи да ги лъже, защото наистина се обърка. Виелицата така вилнееше, че той не виждаше на крачка пред себе си и вървеше наслуки. Мислеше да се добере до южния край на долината, където тя се разтваряше като фуния и се сливаше с равнината, и оттам да завие към село, но вместо да излезе на равното, пътят му ставаше все по-стръмен, а снегът — все по-дълбок. Потъваше до кръста в преспите, връщаше се, поемаше наляво или надясно, а силите му го напускаха с всяка минута. Не беше и облечен като за лов, не беше взел дори патрони и сега не можеше да даде няколко последователни изстрела, та другите да му се притекат на помощ. Но те сигурно са си заминали и си пият виното в кръчмата. В хубаво време гонките тук траят около двайсет минути, а сега минава повече от час. Защо ония ще мръзнат толкова дълго в тази виелица, след като знаят, че хайката е на шега?