Зовът на кукувицата

– Лула знаеше ли, че осиновителят ѝ и Бестигуи са били приятели?

– Каза ми, че за пръв път чувала. Не общуваше по съседски със семейство Бестигуи, никак не харесваше Танзи.

– Защо?

– О, просто Лули не я занимаваха теми като например чий съпруг има най-голямата яхта, не искаше да се замесва с този тип хора. Беше далеч по-стойностен човек от сестрите Чилингъм.

– Добре – каза Страйк, – би ли ми разказала за следобеда и вечерта, които прекара с нея?

Киара пусна и втората си угарка в кутийката от кока-кола и мигновено запали нова.

– Да. Добре, нека да помисля. Срещнахме се у тях. Брайъни дойде да се погрижи за веждите ѝ, а накрая направи и на двете ни маникюр. Прекарахме си един следобед по женски.

– Как изглеждаше тя?

– Беше... – Киара се поколеба. – Не ми се стори толкова щастлива, колкото предишната седмица. Но в никакъв случай не склонна към самоубийство.

– Шофьорът ѝ Кийрън каза, че му се видяла странна, като напуснала дома на майка си в Челси.

– О, боже мой, та как няма да бъде. Майка ѝ беше болна от рак.

– Лула говори ли ти за майка си, като се видяхте?

– Не много. Спомена, че поседяла при нея, защото била твърде отпаднала след операцията, но никой не си и помисляше, че лейди Бристоу ще умре. Предполагаше се, че след операцията ще е излекувана.

– Лула посочи ли друга причина, поради която се чувства не така щастлива както преди?

– Не – отговори Киара и бавно поклати глава, а бялорусата коса се разлюля около лицето ѝ. Тя отново я отметна назад и всмукна дълбоко от цигарата си. – Изглеждаше леко унила и разсеяна, но аз го отдадох на посещението у майка ѝ. Те имаха много странни взаимоотношения. Лейди Бристоу беше властна и я бранеше като орлица от всичко. Лули изпитваше известна клаустрофобия в нейно присъствие.

– Забеляза ли Лула да телефонира на някого, докато бяхте заедно?

– Не – отвърна Киара, след като помисли малко. – Знам, че често си поглеждаше телефона, но с никого не говори, доколкото си спомням. Ако е звъняла на някого, правила го е тихомълком. На няколко пъти излиза от стаята.

– Според Брайъни е била възбудена от пристигането на Дийби Мак.

– О, за бога – нетърпеливо изрече Киара. – Всички ние бяхме далеч по-възбудени, и Ги, и Брайъни, дори и аз мъничко – призна тя с умилителна честност. – Но Лули не чак толкова. Тя беше влюбена в Еван. Не вярвай на всичко, което Брайъни дрънка.

– Лула имаше ли лист хартия у себе си, спомняш ли си? Синьо листче, на което е писала?

– Не – поклати глава Киара. – Защо? Какво е било?

– Още не знам – каза Страйк и внезапно Киара зяпна поразена.

– Боже, да не ми казваш, че е оставила предсмъртно писмо? О, господи. Това вече би било наистина откачено. Но не! Би означавало, че вече е била решила да го направи.

– Може и друго да е било – поясни Страйк. – Споменала си по време на следствието, че Лула е изразила намерение да остави всичко на брат си, нали така?

– Да, точно така – потвърди сериозно Киара и кимна. – Ето какво стана. Ги беше изпратил на Лула от онези приказни чанти от новата колекция. Знаех, че на мен няма да ми прати, макар и аз да бях в рекламата. Така или иначе разопаковах бялата, беше „Кашил“, истинска красота. Имаше подвижна копринена подплата и той я беше десенирал специално за нея с изумителна африканска шарка. Казах ей тъй, на шега: „Лули, ще ми я дадеш ли тази?“ А тя отвърна извънредно сериозно: „Оставям всичко на брат си, но съм сигурна, че той би ти дал каквото поискаш да имаш.“