Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Бяха стигнали до тапицирана врата, пазена от плешив охранител, който се ухили на Киара, разкривайки два златни зъба, и после ги пропусна през скрития в стената вход.
Влязоха в по-тихия, но не и по-малко населен сектор на бара, очевидно резервиран за прочутите и техните приятели. Страйк забеляза телевизионна водеща с минипола, актьор от сапунени сериали, комик, прочут предимно със сексуалния си апетит, а накрая в един далечен ъгъл – Еван Дъфийлд.
Носеше шал с десен на черепи и прилепнали черни джинси, седеше точно на мястото, където се съединяваха две кожени канапета, сред натъпкана около него компания, състояща се главно от жени, и бе протегнал ръце встрани върху облегалките. Тъмната му и дълга до раменете коса сега беше изрусена; лицето му бе бледо и кокалесто, а яркотюркоазените му очи бяха гримирани в тъмнолилаво.
Групата около Дъфийлд излъчваше почти магнетична сила. Страйк го виждаше по прокрадващите се коси погледи на останалите присъстващи; личеше си и по почетното празно пространство, оставено около тях, по-широка окръжност от тази, с която разполагаха другите. Непринудеността на Дъфийлд и на кохортата му бе разпозната от Страйк като плод на изкусна преструвка; той долови у всички тях напрегната готовност и небрежна арогантност, типична за хищни животни. В преобърнатата наопаки хранителна верига на славата големите животни бяха подложени на дебнене и преследване и те приемаха дължимото.
Дъфийлд разговаряше със секси брюнетка. Устните ѝ бяха леко разтворени и го слушаше с направо нелепа вглъбеност. Когато Страйк и Киара се приближиха, Страйк забеляза как за част от секундата Дъфийлд отклони погледа си от брюнетката и обхвана бара и останалата част от помещението, за да провери за евентуални други възможности.
– Киара! – извика той дрезгаво.
Брюнетката мигом клюмна, когато Дъфийлд скочи пъргаво на крака; слаб, но с добре оформени мускули, той се плъзна иззад масата, за да прегърне Киара, която в обувките си с платформи беше петнайсет сантиметра по-висока от него; тя пусна ръката на Страйк, за да отвърне на прегръдката. В няколко мига целият бар ги гледаше, после хората се осъзнаха и се върнаха към разговорите и питиетата си.
– Еван, това е Корморан Страйк – представи го Киара. Тя приближи уста до ухото на Дъфийлд и Страйк по-скоро видя, отколкото чу как му казва: – Син е на Джони Рокъби.
– Здравей, приятел – рече Дъфийлд и протегна ръката си, която Страйк разтърси.
Както и други заклети женкари, които Страйк бе срещал, гласът и маниерите на Дъфийлд бяха леко престорени. Може би такива мъже се феминизираха от постоянното си женско обкръжение или пък това бе начин да обезоръжат плячката си. С плавен жест на ръката Дъфийлд даде знак на останалите да се сместят, та Киара да може да седне. Брюнетката изглеждаше съкрушена. Страйк бе оставен сам да си намери табуретка, да я дотътри до масата и да попита Киара какво иска да пие.
– Вземи ми бузи-узи – отвърна тя – и плати с моите пари, сладурче.
Коктейлът ѝ силно лъхаше на перно. Страйк взе за себе си вода и се върна на масата. Киара и Дъфийлд вече почти бяха допрели носове и си говореха, ала когато Страйк остави питиетата на масата, Дъфийлд се обърна към него.
– И тъй къде се подвизаваш, Корморан? В музикалния бизнес ли?
– Не – отвърна Страйк. – Детектив съм.
– Хайде бе – подхвърли Дъфийлд. – Кого мислят, че съм убил този път?
Групичката около него си позволи кисели или нервни усмивки, но Киара отсече:
– Без такива шеги, Еван.
– Не се шегувам, Киара. Ще забележиш, когато го правя, защото съм адски забавен.
Брюнетката се изкиска.
– Казах, че не се шегувам – тросна ѝ се Дъфийлд.
Брюнетката трепна, сякаш я бе зашлевил. Останалите едва доловимо се отдръпнаха въпреки теснотията. Подхванаха свой разговор, като за момента изключиха Киара, Страйк и Дъфийлд.
– Еван, това не беше хубаво – смъмри го Киара, ала упрекът ѝ прозвуча повече като милувка и Страйк забеляза, че погледът ѝ, хвърлен към брюнетката, не съдържа съчувствие.