Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Художничката гримьорка, почти толкова висока и слаба като моделите, беше приведена над чернокожото момиче и притискаше козметични тампони от двете страни на носа ѝ. Трите модела мълчаливо изчакваха на позиция, неподвижни като портрети, с безизразни гладки лица, готови да бъдат призовани към внимание. Останалите в стаята (фотографът, двама души край него, които му бяха асистенти, както се разбра, Соме, загризал нокти до сърдитата жена с очилата) мърмореха тихо един през друг, сякаш боейки се да не нарушат някакво деликатно равновесие.
Най-сетне гримьорката отиде при Соме, който ѝ заговори бързо и тихо, допълвайки думите си с жестове; тя се върна под ярката светлина и без да каже нищо на модела, разроши и пренареди дългата коса на Киара Портър; самата Киара не даваше признаци да съзнава, че е докосвана, а чакаше безмълвна и търпелива. Брайъни още веднъж се върна в сянката и попита нещо Соме; той отвърна със свиване на рамене и ѝ даде някакви тихи инструкции, които я накараха да се озърта, докато погледът ѝ не се спря върху Страйк.
Срещнаха се край внушителното стълбище.
– Здравей – прошепна тя. – Да влезем тук.
Поведе го през фоайето в насрещната стая, която бе по-малка от първата и в средата ѝ бе разположена сервирана маса за студен бюфет. Пред мраморната камина имаше няколко стойки с всевъзможни творения, украсени с пайети, къдрици и пера и подредени по цвят. Прогонените зяпачи, всичките малко над двайсетгодишни, се бяха събрали там; бъбреха си тихо, похапваха от вече поизпразнените плата с моцарела и пармска шунка и говореха по мобилните си телефони или си играеха с тях. Неколцина изпитателно огледаха Страйк, когато последва Брайъни в малката задна стая, превърната във временна гримьорна.
Пред големия прозорец с изглед към градина имаше две маси с големи стоящи огледала. Черните пластмасови кутии, разпръснати наоколо, напомняха на Страйк за онези, които чичо му Тед използваше за риболов, само дето тия на Брайъни бяха с чекмеджета, пълни с разнообразни пудри и бои; по масите върху хавлиени кърпи бяха подредени тубички и четки.
– Здравей – каза тя вече с нормален глас. – Господи. Оттатък напрежението с нож да го режеш, а? Гай винаги е бил перфекционист, но това е първата му сериозна фотосесия, откакто Лула умря, така че е по-напрегнат отвсякога.
Имаше тъмна остра коса, тенът ѝ бе жълтеникав, а чертите ѝ, макар и едри, бяха привлекателни. Краката ѝ бяха дълги и във впитите джинси изглеждаха леко криви, носеше черна жилетка с мъжка кройка, няколко тънки златни верижки на врата си, пръстени по пръстите и палците, а краката ѝ бяха обути с нещо като черни кожени балетни пантофки. Такива дамски обувки винаги действаха леко като антиафродизиак на Страйк, защото му напомняха сгънатите пантофи, които леля Джоун носеше в ръчната си чанта, а оттам идеше асоциацията с мазоли и кокоши тръни.
Страйк започна да обяснява какво иска от нея, но тя го прекъсна.
– Гай ми каза всичко. Искаш ли цигара? Можем да пушим тук, ако отворим.
И тя отвори вратата, която водеше директно към павираната алея на градината.
Освободи малко пространство на една от отрупаните с гримове маса и седна там; Страйк придърпа един от столовете и извади бележника си.
– Добре, питай – каза тя и без да му даде време да заговори, подхвана: – Оттогава непрестанно си мисля за онзи следобед. Толкова безкрайно тъжно е.
– Добре ли познаваше Лула? – попита Страйк.
– Да, много добре. Бях ѝ правила грима за няколко фотосесии, подготвих я за благотворителния бал за спасяването на тропическите гори. Като ѝ казах, че умея да почиствам вежди с конец...
– Какво?
– То е като скубането на вежди, но се прави с конец.
Страйк не можеше да си го представи.
– Ясно...
– ...тя ме помоли да ѝ ги направя у дома ѝ. Папараците постоянно бяха по петите ѝ дори когато отиваше в салона за красота. Истинско безумие. Така че ѝ се притекох на помощ.
Тя имаше навика да отхвърля глава назад, за да отмята бретона от очите си, и леко задъхан маниер. Сега отметна коса на една страна, прокара пръсти през нея и се втренчи в него през бретона си.