Зовът на кукувицата

Толкова много защитници, рече си Страйк, докато колата зави в тъмното. Нима Лула е била тъй крехка? Тилът на Коловас-Джоунс бе сковано изправен, а очите му по-често от необходимото се преместваха върху лицето на Страйк.

– А после Лули помисли, че е напипала следите на истинския си баща, но нищо не излезе от това. Задънена улица. Да, много тъжно беше. Тя наистина повярва, че го е открила, после всичко изтече като пясък между пръстите ѝ.

– Каква беше тази следа?

– Нещо, свързано с колежа. Майка ѝ го беше споменала. Лули реши, че е открила къде е учил, и започна да преглежда архивите им с онази нейна смешна приятелка...

– Рошел? – предположи Страйк. Мерцедесът вече се движеше по Оксфорд Стрийт.

– Да, Рошел, точно така. Лули се беше запознала с нея в клиниката. Беше невероятно мила с нея. Водеше я на пазар и къде ли не. Така или иначе не го откриха, не си спомням по каква причина.

– Мъж на име Ейджиман ли търсеше тя?

– Не помня да ми е споменавала тази фамилия?

– Или Оусу?

Киара обърна към него красивите си светли очи, в които се четеше смайване.

– Това е истинската фамилия на Ги.

– Знам.

– Боже мой – изкиска се Киара. – Бащата на Ги никога не е учил в колеж. Бил е шофьор на автобус. Пребивал Ги, защото непрекъснато правел скици на рокли. Тъкмо поради това Ги си е сменил името.

Колата намали скоростта. Дългата опашка от хора, простираща се по дължината между две пресечки, водеше до дискретен вход, който би могъл да е и на частна сграда. Пред белите му колони се бе струпала групичка от тъмни фигури.

– Папараци – проговори за пръв път Коловас-Джоунс. – Внимавай как излизаш от колата, Киара.

Той се измъкна от шофьорското място и обиколи колата до лявата задна врата. Ала папараците вече тичаха към тях – злокобни, облечени в тъмни дрехи мъже, които вдигнаха нагоре дългоносите обективи на фотоапаратите си.

Киара и Страйк слязоха под обстрел от светкавици; за миг очите на Страйк се заслепиха; той наведе глава, инстинктивно хвана Киара Портър за тънката ѝ ръка над лакътя и я изтика пред себе си към убежището на сградата, чиито врати магически се отвориха да ги пропуснат. Тълпата чакащи надигна ропот при толкова лесното им влизане; когато светкавиците спряха и двамата вече бяха вътре, ги връхлетя чудовищен грохот от звуци и силен, натрапчив басов ритъм.

– Иха, страхотно чувство за ориентация имаш – похвали го Киара. – Аз обикновено се блъскам в биячите и отскачам като рикошет от тях, та трябва те да ме натикват вътре.

Пред очите на Страйк още играеха морави и жълти проблясъци. Той пусна ръката ѝ. Тя беше толкова бледа, че изглеждаше едва ли не светеща в полумрака. После влизането на нова дузина посетители ги тласна напред към вътрешността на клуба.

– Хайде – каза му Киара, плъзна меката си ръка с дълги пръсти в неговата и го поведе след себе си.

Всички ги оглеждаха, докато си пробиваха път през множеството; биеха на очи, защото и двамата бяха по-високи от повечето присъстващи. Страйк забеляза в стените нещо като дълги аквариуми, в които плуваше нещо подобно на парчета восък и те му напомниха старите лампи „Джава“ на майка му. Покрай стените бяха разположени черни кожени канапета, а още по-навътре, близо до дансинга, имаше сепарета. Трудно бе да се прецени колко голям е клубът заради стратегически разположените огледала. В един миг Страйк улови образа си в едно от тях: елегантно облечен здравеняк зад сребристата сирена Киара. Музиката гърмеше във вътрешностите му, вибрираше в тялото и в главата му; тълпата на дансинга бе толкова плътна, че беше цяло чудо как хората успяват да пристъпват и да се полюшват.