Зовът на кукувицата

– Как върви филмът, миличък?

– Чудесно. Е, нали знаеш. Пласьор на дрога със склонност към самоубийство. Не е особено предизвикателство.

Всички се усмихнаха освен самия Дъфийлд. Той отново забарабани по масата, а краката му заподскачаха в такт.

– Отегчих се – обяви той.

Погледна с присвити очи към вратата, а всички от групата се втренчиха в него с нескрито желание да бъдат поведени заедно.

Дъфийлд премести поглед от Киара към Страйк и обратно.

– Искате ли да идем у дома?

– Супер – писна Киара и отправи злобничък тържествуващ поглед към брюнетката, след което довърши питието си на един дъх.

Извън ВИП зоната две подпийнали момичета налетяха на Дъфийлд; едното от тях вдигна блузата си и го заумолява да се подпише на гърдите ѝ.

– Без мръсотии, душко – отсече Дъфийлд и я бутна, за да мине. – Имаш ли кола, Кики? – подвикна той през рамото си, докато си проправяше път през тълпата, игнорирайки подвикванията и сочещите към него пръсти.

– Да, миличък – високо отвърна тя. – Сега ще се обадя на шофьора. Корморан, скъпи, у теб ли е телефонът ми?

Страйк се запита как ли папараците отвън ще изтълкуват излизането на Киара и Дъфийлд заедно от клуба. Тя крещеше в айфона си. Като стигнаха до входа, Киара ги спря.

– Чакайте. Ще ми прати есемес, когато е отпред.

Двамата с Дъфийлд изглеждаха малко нервни и напрегнати, като състезатели, на които им предстои да излязат на стадиона. Малко по-късно от телефона на Киара се чу леко звънтене.

– Добре, тук е – съобщи тя.

Страйк отстъпи, за да пропусне първо нея и Дъфийлд, после закрачи бързо към предната седалка за пътника, а Дъфийлд заобиколи колата под ослепителните пулсиращи светлини и писъците от опашката, след което се хвърли на задната седалка до Киара, която се бе настанила вътре с помощта на Коловас-Джоунс. Страйк тръшна предната врата, като принуди двама мъже, навели се навътре да снимат Дъфийлд и Киара, да отскочат назад.

На Коловас-Джоунс не му отне почти никакво време да се качи зад волана. Когато засвяткаха още светкавици, Страйк имаше чувството, че вътрешността на мерцедеса е като епруветка – едновременно затворена и изложена на показ. Към стъклата бяха притиснати обективи; недружелюбни лица надничаха от мрака, черни фигури се стрелкаха напред-назад пред спрялата кола. Зад експлозиите от светлина неразличимата тълпа от опашката се надигаше като вълна, любопитна и възбудена.

– Натисни педала, дявол го взел! – изръмжа Страйк на Коловас-Джоунс, който включи двигателя. Папараците, блокирали пътя, се отместиха назад, но продължиха да снимат.

– Чао, мърлячи – пропя Еван Дъфийлд от задната седалка, когато колата се отдели от бордюра.

Ала фотографите затичаха редом с нея и от двете страни продължаваха да изригват светкавици. Страйк усещаше цялото си тяло окъпано в пот. Сякаш внезапно отново се бе озовал на черния път в тресящия се вайкинг, сред пукотевиците, раздиращи въздуха в Афганистан. Зърнал бе напред по пътя един младеж да тича, повлякъл момченце. Без никаква съзнателна мисъл извика „Спирачка!“, протегна се напред и сграбчи Анстис, който бе станал баща едва преди два дни и седеше зад шофьора. Последното, което помнеше, беше шумния протест на Анстис и тъпия звук от блъсването му в задната врата, преди вайкингът да се разпадне с оглушителен трясък, а светът да се превърне в размазана мъгла, пълна с болка и ужас.