Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан се събуди рано сутринта от необичайно дълбок сън и пак се изправи пред проблема, с който не се бе справил предишната вечер. Приготви закуска с кафе и сладкиши и почука на вратата на Каран. Тя не се обади, вратата беше заключена. Случваше се за пръв път. Той върна подноса на масата и се накани да изброи шансовете им на празна страница от дневника си, защото винаги мислеше по-добре с перо в ръка, но на външната врата потропаха силно. Лиан отвори. На прага стоеше висок мъж с могъщо телосложение, черна къдрава коса, пищна брада и самоувереното изражение. Целият беше облечен в сиво, носеше високи ботуши.
— Аз съм Тенсор. Върнах се от изток и свиках Съдниците. Ти ли си Лиан, майстор летописец от Чантед?
— Да.
Тенсор се държеше със съкрушителна властност.
— Изисквам от тебе да говориш на процеса срещу Каран от Банадор. Обвинена е в измяна. Ще говориш ли?
Лиан се задави.
— Ще говоря.
Изведнъж му се наложи да потърси опора в дръжката на вратата.
— Добре. Според изхода от процеса срещу нея може и ти да бъдеш обвинен. Тя вътре ли е?
Лиан кимна. Целият изтръпна.
— Може ли да влезем?
Лиан съзнаваше, че въпросът е само безсмислена проява на любезност. Обзе го неразумното желание да се изхрачи върху лъснатите ботуши на Тенсор, но само се дръпна настрана.
Тенсор влезе в голямата стая, следван от Емант и още петима аакими. Раел, с бяло като платно лице, почука на вратата на Каран. Никакъв звук отвътре. Пак потропа и се опита да отвори. Вратата не помръдна.
— Може ли да я разбием? — обърна се Тенсор към Лиан.
— Да — отвърна той едва чуто.
Разбиха вратата. Каран лежеше на пода, където бе паднала. Лиан се втурна към нея, а тя изви глава и се огледа. Лицето й помръкна, щом зърна Тенсор. Отново се отпусна безсилно.
Предводителят на аакимите се наведе към нея, погали нежно челото й и приглади червените кичури.
— Каран, защо се посрами така? — Гласът му натежа от горест. — Ти беше нашата радост. Какъв тъжен ден…
— Защо точно Емант? — изграчи тя ядно. — Как можа да ме предадеш на него?
Лицето му се скова, очите му се извърнаха встрани.
— И аз се срамувам, но ще взема Огледалото.
Помълча, изправи се и каза официално:
— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм, призовавам те да се защитиш пред Синдиците срещу обвинението, че си погазила свещения дълг на доверието и си изменила на великата цел на аакимите, като си откраднала скъпоценното ни наследство, отдавна изгубено и дълго търсено — Огледалото на Аакан, от Игър във Физ Горго, за да го отнесеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет. Ще защитиш ли себе си и честта на своя род?
Каран се озадачи.
— Мендарк ли? — прошепна тя. — Той няма нищо общо с това.
— Ти го казваш! Щом е тъй, защо те придружава човек, когото той покровителства?
Каран не отговори.
— Е, ще защитиш ли честта на своя род?
— Да — вяло отвърна тя.
— Тогава ела — сопнато заповяда Тенсор. — Светът не спира, трябва са започнем незабавно.
Даде знак на двама от придружителите си, те вдигнаха Каран и й предложиха да се опре на ръцете им. Тя се помъкна бавно, боса, гипсираната й дясна ръка висеше безжизнено. Зад нея се влачеше Раел като вдигнат от гроба мъртвец, после Лиан, който толкова се боеше за нея, че малко оставяше свитият му стомах да го изложи. Излязоха всички освен Емант.
Той се задържа за малко. Зорките му очи откриха нещо лъскаво под прозореца, той се наведе и взе верижката с амулета. Прибра находката в кесията си и побърза да настигне другите.
Колкото и да припираше Тенсор, процесът започна чак към средата на следобеда. Проведоха го в огромна като пещера зала, извитите стени от двете страни крепяха купола на покрива. В двата края зееха високи стоманени врати. По стените бе изобразен Аакан: зъбери с железни кули, сякаш изваяни от лед, покрити със спечена сяра жълто-червени планини, същински дебри от лиани с преплетени криви черни листа. Куполът наподобяваше небето на другия свят със зеления си оттенък и издутата оранжева луна, надвиснала нерадостно. Под покрива висяха мъждиви жълти кълба.
Лиан влезе през задния вход. Подът се спускаше в поредица от тераси, на които само най-долу имаше места за сядане. Отсреща се виждаше ниска площадка с полукръг от високи железни столове. Малко встрани от столовете стърчеше каменен подиум, обвит спирално от двадесет метални стъпала и отреден за подсъдимия, с метална площадка и парапет от мрамор на червени жилки. Каран стоеше унило там и се опираше на парапета. Височината някак я смаляваше, тя изглеждаше дребна, уплашена и гузна.