Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Фейеламор! — Усмихна се немощно. — Как се озова тук толкова бързо?
— Тръгнах от Сит да те пресрещна и чух, че са те пленили.
Ъгълчетата на устните й се изопнаха от усилие. Тихият глас звучеше дрезгаво — единственото у нея, което в момента не беше напълно овладяно. Явно беше на края на силите си, щом си позволяваше да наруши илюзията дори пред Мейгрейт.
— Но за това ще поговорим след малко — добави Фейеламор. — Трябва да тръгнем незабавно. Можеш ли да ходиш?
— Точно сега — едва ли.
Фейеламор почна да разтрива краката й, за да възстанови притока на кръв. Мейгрейт лежеше и я гледаше. Очите на господарката й бяха хлътнали, златисти и влажни като на котка. Кожата й бе гладка като лакиран палисандър и прозирна — придобиваше на места розовия оттенък на плътта, различаваха се сините шарки на вените. Това бе най-очевидната разлика между фейлемите и хората, заради които те обикновено се покриваха от главата до петите или боядисваха кожата си. Фейеламор имаше изящни, безупречно оформени черти на статуетка, но тази крехкост беше маска и Мейгрейт нямаше как да налучка за какво мисли господарката й. Само веднъж лицето й се промени, докато оглеждаше следите от изтезанията.
— Защо са те измъчвали така? Ако бях видяла раните, нямаше да използвам срещу тях само илюзии.
— Не знам — Мейгрейт плачеше от болка. — Просто май ме намразиха от пръв поглед.
Фейеламор плъзна поглед по застиналите на пода уелми, наведе се и започна да смъква дрехите от най-дребния. Върна се натоварена с ботуши, роба и долни дреха. Мейгрейт се вторачи в тях с отвращение.
— Няма да нося долните дрехи!
Позволи обаче на господарката си да й нахлузи робата и за пръв път забеляза, че ръцете на Фейеламор изглеждат стари и малко треперят. Ботушите се оказаха прекалено високи и тесни, стягаха й. Грубият плат на дрехата претриваше раните по гърба и бедрата й.
— Как успя? — промълви тя, щом отново огледа пръснатите из стаята уелми. — Какво държеше?
— Учила съм те, че всеки е уязвим. Нашите отслабващи съзнанието илюзии са предостатъчни срещу уелмите, но се преуморих, докато обуздая толкова много. Питаш носех ли устройство? Нямах нищо в ръката си, само създавах образ, за да подсиля илюзията. Допий това в чашата — ще облекчи болката. Нищо не мога да направя за раните ти, преди да се отдалечим на безопасно разстояние.
Фейеламор й протегна ръка.
Мейгрейт бе объркана. Не можеше да свикне с господарката си в ролята на закрилница, колкото и да се радваше, че има на кого да се опре, че има кого да следва, вместо да води, че има кой да решава вместо нея. Скоро обаче я видя в привичната й роля.
— Успа ли да влезеш в библиотеката? Огледалото там ли беше?
Мейгрейт се закова на място.
— Не знаеш ли?! Огледалото е далеч оттук. Каран избяга преди седмици, за да го отнесе в Сит. Как е възможно да не си научила?
— Каран?! Онази с усета? Ама че си глупачка! Предупредих те да тръгнеш сама. По-добре изобщо да не бе идвала.
Виж, с това бе свикнала. Студенината, внушението колко е безполезна. Каква неблагодарна работа — да е подопечна на Фейеламор и колко немислимо — да докаже, че е достойна. Но лошото тепърва предстоеше. Както говореше, Фейеламор зърна лицето на Мейгрейт в светлината на фенера до вратата и изсъска:
— Очите ти! Променили са се. Не си пила калаш, въпреки че ти наредих. Защо забравяш?
— Взеха ми всичко — оправда се Мейгрейт. — Какво е станало? Не съм си виждала лицето, откакто ме плениха.
— Цветът е друг. Сега очите ти са в най-тъмното индиговосиньо. О, това е невъобразимо! И да позволиш точно той да ги види…
Мейгрейт не откъсваше поглед от нея. Напрежението, изтощението, искрените терзания… Не познаваше господарката си такава. Тя винаги имаше власт над емоциите си, дори извличаше полза от тях.
— Трябва да ти кажа още нещо — разтрепери се Мейгрейт. — Може би най-лошото. Когато Игър ни завари, почна да ни разпитва за тебе.
Фейеламор застина в мъртвешка неподвижност, стиснала устни в тънка бяла линия.
— Невъзможно е да си му казала. Невъзможно е да си издала тайната ми.
Мейгрейт тънеше в такава покруса и страх, че едва се насилваше да говори, но непоносимите думи трябваше да бъдат изречени.
— Не съм те издала — зашепна, — макар че се опита да ни наложи принуда. И Каран издържа колкото можа. Но той беше прекалено силен, за да му устои. Тя каза името ти.
Фейеламор отново стана смразяващо спокойна.
— Как е научила името ми?
Мейгрейт заекваше.