Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Много по-късно осъзна, че виковете й са секнали. „О, вече не пищя“ — рече си безстрастно, за миг сякаш отделена от тялото си. Отвори подпухналите си очи. И болката я връхлетя отново, но беше стара, позната болка от поне стотина ранички. Старецът най-накрая се махна и тя увисна в рамката: крепеше се само на окованите си ръце. Някой плисна върху нея кофа вода. Облиза я, облекчена от хладната течност — но тя беше солена и не утоли жаждата. Някой, може и същия човек, стегна отново оковите на китките и глезените й. Костеливите ръце с редки жълти косми между удебелените стави на пръстите. После се върна Вартила.
Мейгрейт си спомни заръката й, когато уелмите я донесоха тук вързана и със запушена уста.
— Не й давайте отдих. Тялото, съзнанието, пак тялото. Тя е твърде силна, а болката ще съсредоточи волята й. Ще пострадате, ако й позволите да я насочи срещу вас. Оковите да са стегнати постоянно, проверявайте ги непрекъснато.
Вартила обаче бе подценила пленницата си. Двама уелми вече лежаха неподвижно, но това не помогна на Мейгрейт. Всеки опит да се опълчи само подклаждаше хладнокръвната им свирепост.
Вартила я разпитваше за самата нея.
— Коя си ти, че така разколеба нашия господар? Коя си ти, че така ни подбуждаш към непокорство? Ние сме уелми, изпълняваме заповедите на господаря си. — Гласът й изтъня, накъса се от страст, каквато Мейгрейт не бе чувала от нея досега. — Коя си ти, че така ни поквари?!
Изтезанията се подновиха, още по-мъчителни. Непрекъснато задаваха въпроси за Каран.
— Коя е тя, щом дори уелмите не могат да я заловят? — чегъртаха гласовете им. — Как е възможно нищожен човек като нея да осъществи връзка? Проверихме и тебе, лишена си от тази дарба.
Като в болезнено бълнуване, Мейгрейт си помисли, че няма нищо страшно, ако им каже.
— Това не е тайна. Тя е човек, но баба й е Мантил, от аакимите.
Неочакваната реакция на уелмите я стъписа.
— Мелез!? — възкликна Вартила. — О, вече знам какво да използваме срещу нея.
Свика другите и те притичаха. Изреди припряно заповедите и двама уелми излязоха на бегом.
Вартила се върна при пленницата засмяна, зъбите й лъснаха.
— Ти ни даде власт над приятелката си. Сега няма да ни избяга. Ще ни чака да отидем при нея, неспособна за съпротива, останала без сила и безчувствена, в душата й ще има само безмерен страх. Но ти не спирай — имаш още много за казване, щом вече започва.
Мейгрейт нямаше време да се озадачава от държането им или да се чуди на каква опасност е изложила Каран. Всичките й мисли отстъпиха пред собствения й кошмар.
Вартила я хвана за голото рамо. Отново сякаш я полазиха мравки — и по кожата, и в съзнанието: толкова гнусно и срамно преживяване, че единствено смъртта би могла да го заличи. Но смъртта не идваше. Мейгрейт се вкопчваше в спомена за болката, към който да закотви скимтящото си съзнание и отмаляващото си тяло. „Върнете ми болката — ридаеше безмълвно, — нека има само болка, но не и това. Игър, как можа да ме подложиш на тези мъки?“ Но се терзаеше и как ще пострада Каран заради нея.
— Ще ти кажа, ще ти кажа! — запищя тя, вече без да знае коя е и каква е.
Викаше неспирно и накрая всичко се превърна в хленч, в шепот. Чак когато не можеше и да шепти, изтезанието спря. И във влажната огромна стая са спусна тишина. Мейгрейт отвори уста, но не излезе никакъв звук. Напрегна се, щом се сети за стареца. Този път обаче той не се появи. Някой като че се задави на входа. Извъртя се в рамката, изви глава и отвори очи. Ту жумеше, ту се пулеше, но видението не изчезваше.
Там имаше жена с разпилян облак от светла блещукаща коса. На ръст бе колкото Каран, но крехка и с толкова плавни движения, че наглед се рееше. Измежду свитите й пръсти се процеждаше бледо сияние, плътта просветваше в розово и личаха тънките очертания на костите. Движеше ръката си насам-натам и светлината обливаше уелмите поред. Сащисани, те пристъпваха насила към нея, размахваха ръце, сякаш се вкопчваха във въздуха, и рухваха на пода. Мейгрейт видя как Вартила се преви, все едно се гмуркаше в плитка вода, и падна по лице.
Светлината за миг озари и Мейгрейт, която бе обгърната в тъмна кръжаща червенина. Една вълна я подхвана, отхвърли я, после мракът се сви навътре и тя си възвърна зрението. Видението се понесе към нея, мина отзад, оковите се разхлабиха и две ръце я задържаха през кръста, преди да се е свлякла, и я пуснаха внимателно на пода. Мейгрейт стисна очи. Тънки пръсти докоснаха рамото й. Тя настръхна. Хладен глас, който не можеше да принадлежи на уелм, каза:
— Изпий това.
Подкрепиха я да седне.
Искаше да вземе чашата, но не си усещаше ръцете. Чашата сякаш сама се спря до устните й. Тя преглътна гъстото ароматно питие и то я сгря. Бутна чашата настрана и поотвори очи.