Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Разказа как е следил Каран, но не научил нищо. Описа сцената в библиотеката, когато Лиан бе издал за Огледалото, и как по-късно отново го разпитал, малко оставало летописецът да признае още нещо, но Каран се намесила.
Този път Синдиците се съвещаваха дълго. Селиал стана.
— Този свидетел каза истината, но не и цялата истина. Ще ни обясниш как се е стигнало до това признание на Лиан.
— Използвах срещу него заклинание. — В гласа на Емант се промъкна нотка на гордост. — Вмъкнах го в книгата, за да отнема от волята му всеки път, когато я докосне, и за да изтръгна насила истината от него.
Синдиците се размърдаха на столовете си.
— А втория път?
— Същото заклинание, но не подейства толкова добре. Наложи се да прибягна до други средства.
— За малко не си го удушил.
— Пфу! — Емант се ухили пренебрежително на Лиан. — Вижте го само това жалко създание, толкова е немощно. На заклинанието не би се поддало и най-малкото от нашите деца. Все пак е невредим.
Синдиците се впуснаха в обсъждане, което се проточи. Селиал отново се надигна от стола.
— Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Показанията му обаче са опорочени. Не ги приемаме.
Емант не скри потреса и изумлението си, обаче не каза нищо и отиде да седне.
Призоваха и Лиан. Той започна от разговора си с Уистан и продължи с всички премеждия по пътя към Шазмак. Синдиците го разпитаха придирчиво за всичко, което е чул от Каран за Огледалото, но той всъщност не бе научил нищо от нея. Селиал стана и обяви, че приемат думите му за истина.
— Каран от Банадор — изрече Тенсор, — ти чу показанията срещу тебе. Сега се защити и нека Синдиците отсъдят.
Върху подиума Каран бледнееше на фона на огромната нарисувана луна. Изглеждаше самотна и уплашена. Мълча толкова дълго, че Синдиците взеха да се споглеждат.
„Няма какво да им каже — мислеше си Лиан. — Ще я осъдят, без да я изслушат“.
Помръкналото лице на Раел издаваше, че се опасява от същото.
Накрая тя започна с несвързани приказки, дори неясни, не й хрумваше какво и как да говори. Помнеше единствено, че е длъжна да се защити и че не бива да лъже. Отначало обясни как Мейгрейт бе дошла в Готрайм да поиска помощта й и я бе принудила да положи свещена клетва в паметта на баща си. Аакимите се сепнаха — такава клетва би опетнила паметта му и ако бъде спазена, и ако бъде нарушена.
Каран пак изгуби нишката, прескачаше от случка на случка във Физ Горго, Готрайм, блатата на Орист, запъваше се, мънкаше или гръмко повтаряше откъси от разговори.
Все по-трудно се разбираше какво казва. Синдиците си шепнеха. Тенсор се наведе към седналата срещу него жена и се зае да я убеждава в нещо. Каран знаеше, че я мислят за луда. Нямаше време, ей сега щяха да решат, че трябва да разчетат съзнанието й. По неволя трябваше да рискува.
Каран млъкна, вирна глава и се вторачи право в Лиан. Сякаш искра прескочи помежду им. Той усети сърбеж в тила си. Налегна го безпокойство, побрало в себе си всички негови грижи. Развихряше се в сляп безразсъден ужас — страх от аакимите и за собствената му участ. Внезапно се освободи, обзе го покой и преди да мигне, видя Каран и Мейгрейт, които се промъкваха във Физ Горго, крепостта на чародея Игър.
Сънуваше с отворени очи.
Каран застина на подиума и най-сетне заговори смислено.
Внушеното от нея видение избуя в ума на Лиан като неподправена истина и тя го възприемаше и преразказваше на Синдиците със същата правдивост. Звучеше толкова убедително, че всички заедно с нея се потресоха от мощта на Игър, силата на Мейгрейт, злобата на уелмите. Нагазиха заедно с нея в смрадливата тиня под кея на езерото Нийд, където тя даваше Огледалото на своя съучастник. Напъваха се заедно с нея да хвърлят тежкия камък по Идлис посред нощ. Извървяваха всяка крачка в глада и студа на това пътешествие — докато Каран не стигна Шазмак. И когато разказът завърши, се просълзиха заедно с нея от срам и позор, защото прозряха, че тя не е подозирала какво върши. И Лиан заплака.
Но не и Тенсор. Зяпаше я с дълбоко недоумение, защото бе очаквал лъжи, увъртане, отричане на свидетелските показания, накрая заклеймяване и разчитане на съзнанието й. Всичко друго, но не и тази история.
Синдиците се събраха за обсъждане. Тенсор обаче ги прекъсна:
— Има нещо нередно в разказа й! Искам съзнанието на обвинената да бъде разчетено. Аз ще извърша това, ако ми позволите.
— Замълчи! — прокънтя гласът на Селиал. — На Синдиците се пада да отсъдят, знаеш го много добре.
Тенсор наведе глава и седна. Синдиците подновиха обсъждането, постигнаха съгласие и Селиал се изправи.