Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Една вечер… беше толкова нещастна… излъчваше чувствата си… Аз… пихме заедно, за да я утеша… и прекалих… изтървах името ти… Съжалявам.
Присви се в очакване яростта на Фейеламор да я порази, но нищо не се случи. Господарката й не мърдаше, просто стоеше с отнесено изражение и накрая Мейгрейт се усъмни дали изобщо я е чула. Накрая заговори съвсем тихо:
— Почти три века крих името си, живота си. Целият свят ме смята за мъртва, забравили са ме след страшната борба с Ялкара, когато я прогоних от Сантенар. През цялото време пазех тайната, споделих я с едно-единствено същество, което създадох, избрах, закрилях, обучих. А ти ме предаваш като кръчмарска блудница, сякаш името ми е без значение. — Взря се в Мейгрейт не гневно, а с тъга. — Слаби сме. Толкова години замислите ми се уповаваха на надеждата никой да не научи, че съм жива. Само моите сънародници и ти знаехте. Нищо не би заставило фейлемите да признаят. И нищо не беше достатъчно ти да останеш вярна на клетвата си.
— Доверявах й се. Имах нужда от нея. Но той беше твърде силен! — извика Мейгрейт.
Ако пред нея зейнеше пропаст, с радост би се хвърлила, за да се избави от тази мъка.
— За какво ти е приятелство? Ти имаше дълг. Да го изпълняваш е по-важно от всякаква близост. Предупредих те да не я намесваш в моите дела. О, намеря ли Каран, свършено е с нея! — Изведнъж се сети за още нещо. — И уелмите ли знаят?
— Не, заклевам се — викна Мейгрейт. — Два пъти ме изтезаваха, но не споменах за тебе. И Игър нищо не споделя с тях — появата ми тук като че ли предизвика раздор. Виждам по лицата им неутолима омраза или неосъзнат страх от мен.
— Вече не си толкова полезна, но нямам време да започвам наново. Талалейм ни зове, нашият свят ни умолява да се завърнем. Аз съм длъжна да пробия Възбраната. Ще намеря начин. Но първо трябва да се сдобия с Огледалото. Този дълг е моето страдание, моят кошмар… и моето падение. Не… — добави тя кротко — избрах пътя. Ще отведа фейлемите у дома. Каквато и цена да платя. Аз съм едно с фейлемите.
Гласът й стана делови, сякаш бе забравила всичко казано досега.
— Стореното — сторено, но всички мои замисли трябва да бъдат прекроени, а времето не ми стига. Веднага ще се махнем оттук. Искам да сме далеч навътре в блатата преди утрото. Щом отидем при лодката, пак ще ти дам калаш. Дотогава не вдигай глава. Никой не бива да вижда очите ти… но се боя, че е прекалено късно да внимаваме. Опри се на ръката ми. Побързай! Дори аз не мога да те прикрия на дневна светлина.
Налегната от вина и срам, от убеждението, че слабостта й я е провалила, омаломощена от раните, Мейгрейт тъй и не разбра с какви чудеса двете с Фейеламор се измъкнаха невредими от Физ Горго. Залиташе, цялото тяло я болеше. Най-сетне навлязоха в гората. Половин левга по-нататък започваха мочурищата. Фейеламор нагази във водата и след малко се върна — теглеше малка лодка. Стовари я при изпадащата в несвяст Мейгрейт, качи се и оттласна лодката с пръта навътре в блатата.
Зазоряваше се. Игър се прибра необичайно късно в покоите си. Гледаше мътно от недоспиване, лицето му беше изпито. Както и да навредеше на стремежите си, не можеше да я даде на уелмите. Ама че глупак беше… За месец и половина тя бе преобърнала замисли от десетилетия.
На прага се смръзна. Къде бяха стражниците? Вътре видя два трупа… Не, спяха. Не, бяха упоени, надуши го от няколко крачки. Докуцука до килията на Мейгрейт, видя незатворената врата, съборените маса и стол. Дрехите й бяха наредени спретнато на другия стол. Ботушите й бяха до леглото. Сърцето му подскочи.
Значи бяха дошли да я отмъкнат. Защо не бе минал да види как е тази нощ? Втурна се надолу по стълбите по-устремно, отколкото бе тичал през последните петдесет години. Нахълта в помещенията на уелмите. Нямаше я. Зае се с дългото претърсване на пещерите по-долу — и накрая се натъкна на стаята.
Още от вратата проумя какво вижда: увисналите окови, почервенелия под. Старецът се бе проснал сред пръснатите си инструменти. Другите уелми се въргаляха наоколо. Приклекна до най-близкия — беше в съзнание, но неспособен да шавне.
В оковите се бе закачил дълъг тъмнокестеняв кичур. Игър го размота и разсеяно го пъхна в кесията си. Видя чашата на пода, помириса я, топна пръст в утайката и близна. В ума му се събуди прастар спомен.
„Няма я. Фейеламор е дошла да я вземе!“ Затвори вратата и бавно изкачи стъпалата към покоите си. Бяха някак пусти. Странно, не го бе забелязвал досега.
Спря до работната си маса. Колко му липсваше… Към никого не се бе отнасял така. Как да постъпи? Уелмите се оказаха безсилни срещу Каран, после и срещу Фейеламор. Никой освен него не би успял да я проследи из блатата на Орист. Но извън твърдината си дори той може би щеше да срещне в нейно лице твърде силен противник.