Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Почакай — отново каза Селиал на обърналия гръб Тенсор. — Имаме да решим още един въпрос. Все още ли искаш да обвиниш летописеца?
Тенсор умува дълго и накрая каза:
— Ще отложа отговора си, докато не приключим с другия проблем.
— Щом е така… Лиан от Чантед, свободен си да правиш каквото пожелаеш, но без да напускаш Шазмак.
През това време Каран се тътреше надолу по спиралната стълба. На последните стъпала се подхлъзна, залитна и блъсна гипсираната си ръка в железата. Стисна очи и застина като статуя. После изопна рамене и с вирната глава отиде при Лиан, но не издържа и се тръшна изнемощяло на седалката.
Лиан се изпълни с непозната до този ден ненавист към Тенсор. Надделя жаждата да го уязви на свой ред, колкото и да беше дръзко.
— Тогава и аз имам въпрос, стига Синдиците да разрешат.
Аакимите замърмориха.
— Същински самонадеян летописец — промълви Селиал. — Нямаш право да разпитваш никого от нас.
— Казахте, че съм свободен да правя каквото искам. А аз искам да получа отговор на един въпрос, зададен в присъствието на Синдиците.
— Така да бъде. По-добре да прекалим с любезността, а не обратното — отвърна Селиал. — Какъв е въпросът ти и на кого искаш да го зададеш?
— Въпросът ми е към Тенсор…
Каран вдигна глава и се облещи. Нима беше способен на такова нахалство?
Оказа се, че е способен.
— Кажи ми какво се е случило в Кулата на Хулинг, след като Шутдар е унищожил златната флейта и е била наложена Възбраната.
Тенсор отметна глава. Очите му грейнаха в златисто, цялото му тяло се напрегна от срам и бяс.
— Нагъл зейнски пес, ще те съсипя за това! Ще бъдеш съден незабавно. Предявете му обвинението!
Селиал като че се преви под яростта на Тенсор, но се стегна и каза твърдо:
— Не! Ще опетниш ли доброто име на Синдиците, за да прикриеш собствената си слабост? — Огледа поред всички и кимна. — В тези обстоятелства признаваме правото на зейна. Не виждаме основанието за този въпрос, но щом задава само него, даваме съгласието си. Трябва да отговориш на Лиан и не се съмнявай, че ще преценим казваш ли истината. На подиума, моля.
Тенсор гневно изкачи стъпалата и застана на желязната площадка. Така впи пръсти в парапета, че Лиан очакваше мраморът да се изрони.
Усети как Каран хвана ръката му. Трепереше.
Тенсор тръсна глава и се помъчи да се успокои. Щом го принуждаваха да признае позора си, поне в това щеше да прояви достойнство.
Взря се в Лиан.
— Унищожаването на флейтата… Защо ни отне смелостта?… Не защото самия въздух светеше в червено, жълто, синьо и виолетово, блъскаше ни като втвърдена небесна дъга, като шарена буря. Не защото земята се гънеше на вълни колкото човешки ръст и подмяташе нависоко мъже, жени, коне и дори каруци. Не защото невидима сила сплеска в пръстта всяко дърво на цяла левга околовръст, нито защото светкавиците се виеха от мечове, ризници и шлемове, нито защото птиците падаха мъртви и мозъците им изскачаха врящи през човките. Не заради всичко това или още стотината невиждани дотогава и по-късно чудатости…
— Какво ме накара да побягна като презрян страхливец ли? — продължа той. — Ще ти кажа, летописецо. Ще ти кажа, а ти се моли никога да не видиш същото, иначе вътрешностите ти ще изтекат отзад.
Селиал настръхна от грубостта му, но с неприязнен жест го подкани да продължи. Тенсор кимна на Синдиците вместо извинение.
— Флейтата повали всичко и всички освен нас — аакимите. И смъртта или забравата им спести гледките, които ние съзряхме, летописецо! Флейтата отвори Пътя между световете и за миг надникнахме право в пустотата. Известно ли ти е, летописецо, кой я обитава? Дори въображението на разказвач като тебе е безсилно да си представи това.
— В пустотата животът е по-безнадежден, жесток и преходен от където и да било другаде — продължи Тенсор. — Всяка раса, всяко същество притежава броня, зъби, нокти… и смъртоносна хитрост. Всяко оръжие, защита, неземна сила или способност трябва да се подобряват с всеки ден, защото в безизходицата на оцеляването там останалите раси и същества вършат същото неуморно. При първия неуспех ги изтребват. Останат ли едни и същи — пак ги изтребват. В пустотата не оцелява никой освен най-приспособените, и то като се пресътворяват непрестанно. Когато кароните били прогонени в пустотата, те наброявали милиони, летописецо, но избягали оттам на оскъдни стотици, на ръба на пълната гибел. Пустотата изисквала свирепост, неумолимост и изобретателност, непосилни дори за кароните. Ето какво видяхме и ето защо побягнахме, но после се спусна Възбраната и нищо не можеше да я премахне. Е, удовлетворих ли твоята любознателност?