Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Не, французите ни го подариха. Побратимени сме с една парижка болница. Та те ни го подариха. По-добре да бяха докарали лекарства. Но на харизан кон зъбите… Какво, не ви ли харесва?
— Не, защо… — Турецки наклони глава с вид на познавач. — Особено сполучлив е според мен образът на кучето. В умните му очи виждаме готовността да се жертва, като се престори на бясно. В същото време зяпналата сякаш в усмивка муцуна показва, че животното просто баламосва публиката, при това с удоволствие. Яркочервеният език символизира революционността на направеното откритие…
— Е, стига — разсмя се Наташа и лекичко го плесна по ръката. — Да вървим да пием кафе, че след малко трябва да се връщам.
В кафенето беше доста претъпкано. Наташа му посочи една свободна масичка.
— Седнете, аз ще взема кафе.
— В никакъв случай! — възпротиви се Саша. — Вие май съвсем не ме броите за мъж?
— Тук аз съм домакинята. А вие сте гост. Има да чакате на опашката половин час. Така че седнете и кротувайте! — строго заповяда тя.
До самата каса стоеше едър мъж с вече оформило се шкембенце. Подносът му беше отрупан с много блюда. Наташа се приближи до него, ласкаво го бутна по рамото, прошепна му нещо на ухото и се върна при Турецки. След минута дебелакът разтовари от подноса си две чашки кафе на масичката им и попита Наташа:
— Днес нали си дежурна? — Тя кимна. — Значи ще се видим после.
И като хвърли към Турецки мимолетен, но внимателен поглед, отиде на друга масичка.
— Това е завеждащият реанимацията — поясни Наташа. — Гениален лекар!
Турецки усети лекото бодване на завистта.
— А къде дежурите днес с него?
— Даваме дежурство по болница. Цяло денонощие.
— Значи сте заета тази вечер? — разстрои се Александър.
— Така излиза — усмихна се Наташа. — Чак до следващата сутрин.
— Тъкмо се канех… — въздъхна Турецки. Но като си спомни, че тази нощ също е ангажиран с бардака, обещан от Гоголев, се поободри. — Може пък и да е за добро — без да помисли, каза той.
— Нима? — присви очи Наталия Николаевна.
— Тоест вие утре сте свободна, нали така? След нощното дежурство.
— Утре имам почивен ден — уклончиво отговори тя.
— Чудесно! Каня ви на ресторант.
Наташа иронично се усмихна, като вдигна вежда:
— Господа офицерите гуляят?
— Е не мога да си замина за Москва, без да ви черпя кафе. Да не върна, така да се каже, жеста на вежливост. Наташа, хайде, съгласете се — вече някак съвсем жално каза Саша.
— Ами добре — въздъхна тя.
— Сигурно ще си полегнете след дежурството, нали? Аз няма да звъня, за да не ви будя. Затова вие ми се обадете, когато се събудите. Ще ви дам номера си — припряно говореше Александър, за да не успее тя да размисли. — А ако не ми обещаете да ми се обадите, аз ще ви звъня на всеки час, така да знаете! Отмъщението ми ще бъде ужасно — няма да ви оставя да мигнете!
Турецки подаде на Наташа визитка с телефонен номер.
— Обещавате ли? — Александър се вгледа в очите й.
— Какъв лесен номер: едно, седем, три, три, нула, три — прочете на глас Наталия Николаевна. — Добре, ще ви се обадя — вдигна тя най-после очи.
— Ако бяхте мълчали още една минута, щях да умра. И дори вашият гениален реаниматор нямаше да може да ме спаси — сериозно каза Турецки.
— Трябва да вървя — меко се усмихна Наташа.
Около три часа във фоайето на хепатитното отделение влезе един мъж. Кожено яке, светлоруса коса, открито лице.
— Госпожице — викна той към бързащата покрай него младичка сестра, — може ли да видя Наталия Николаевна…
— Денисова? — уточни момичето, като се спря неволно до мъжа.
„Ох, колко прилича на някакъв артист!“ — мина й през главичката.
— Да, да, Денисова — обаятелно се усмихна мъжът.
— Тя днес е дежурна по болница. Няма я в отделението, в приемната е — обясняваше многословно момичето, като се опитваше да си спомни на кого й прилича мъжът. — А вие роднина на някой болен ли сте? Почакайте, тя скоро ще дойде.
— Не, не — отказа мъжът. — Тя ще бърза, а на мен ми се искаше да си поговорим обстойно. Кога й свършва дежурството?
„Ох, да — на Збруев! Обаче този е по-висок и по-млад“ — установи с облекчение момичето.
— Утре в десет. Само че тя веднага ще си отиде вкъщи. Нали цяла нощ няма да спи.