Опасно за живота

— Кой е? — извикаха иззад вратата много силно, както обикновено говорят глухите хора.

— От телефонната централа — тихо отговори Алгерис, като гледаше в гърба на застаналата до входната врата бабичка.

Тя най-после отвори вратата, като за капак каза удовлетворено:

— Его, виждаш ли, нали ти казвах, че е глуха.

— Кой е там? Кой е там? — крещеше иззад вратата на апартамента другата бабичка.

— Благодаря ти, бабче — ласкаво се усмихна Алгерис на вече излизащата на улицата първа старица.

— Кой е там? — продължаваше да пита втората бабичка.

— Водопроводчикът — процеди през зъби Алгерис, като се качваше пак към прозореца на междуетажната площадка.

„Прав е бил Фьодор Михайлович, като е заклал старицата чрез ръцете на Разколникор — мислеше той, докато палеше цигара. — Тия бабички могат да подлудят всекиго!“

Минаха още четиридесет минути. Още няколко коли спряха край сградата на „Литейни“. Но Турецки го нямаше сред слезлите от тях.

Входната врата се отвори и се появи предишната бабичка с пълна пазарска чанта в ръка. Алгерис изруга, пъргаво се спусна по стълбите и без да даде възможност на бабичката да реагира, излезе на улицата, като хлопна вратата след себе си.

— Ама пак ти ли си? — изуми се зад затворената врата бабичката.

„Не, този вариант не става — мислеше той, като застана на тролейбусната спирка. — Има маса входове — и откъм улица «Каляев», и откъм «Шпалерна». Не може да гадая откъде ще дойде. А във всеки вход наоколо дебне по някоя бабиера.“ — Алгерис пак си спомни Достоевски.

В този момент той усети нечий поглед. Вече няколко секунди внимателно го разглеждаше младичък сержант от милицията. Той сякаш сравняваше Алгерис с някакъв портрет. Мъките от съпоставянето отчетливо личаха на лицето му, още ненаучило се да прикрива чувствата. Алгерис извади от джоба си вестник и се зачете. Черните очила му позволяваха да наблюдава незабелязано сержанта. Той продължаваше да го разглежда. Дойде тролейбусът. Алгерис погледна номера и отстъпи назад, показвайки с това, че чака друга линия. Сержантът все така продължаваше да го оглежда. Вратите на тролейбуса се отвориха, слизащите и качващите се хора веднага влязоха в злобно, ругаещо се Брауново движение. Сержантът напомпа гърдите си с въздух и пристъпи към Алгерис.

— Сержант Макаров — козирува той. — Документите, моля!

Алгерис, много учуден, погледна сержанта и сви рамене. После пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си, задържа я там няколко секунди и рязко скочи във вече затварящия вратите си тролейбус.

— Прощавай, старче — подхвърли той през рамо. — Бързам при жена си в родилния дом!

Тролейбусът потегли.

„Няма да станеш генерал, сержанте, ох, няма“ — подсмихна се Алгерис, като гледаше как отплува назад обърканото лице на сержанта. Той се извърна. Сивата сграда на проспект „Литейни“ се отдалечаваше. Край нея рязко спря милиционерски мерцедес. От колата слязоха двама мъже. Единият от тях беше Турецки.