Опасно за живота

— Абе нали ти казвах. Тоя тип, разбира се, няма нищо общо — разказваше Гоголев на Турецки за разпита на шофьора от фирмата „Горячов и компания“. — Когато му казаха, че камионът му е бил миниран, едва не гушна китката. Направо тук, в кабинета ми. Аз, вика, имам три деца от различни жени и всичките щяха да останат сираци. Забавен тип — подсмихна се Виктор. — Съставихме фоторобот на шофьора на „Газелата“ и мъжа с каскетчето. Той му викаше Ленин.

— Това пък защо? — учуди се Турецки.

— Ами, вика, прилича на вожда на световния пролетариат. Нисичък, с каскетче, очите хитрички, в бръчици. Прост и словоохотлив. Е, а какви са твоите успехи в беседите с хепатитните наркомани? Или с наркоманиите хепатитници? Какво откри следствието?

Те убиваха времето преди нощната операция в бардака. Поради предстоящата операция не биваше да се пие и двамата се глезеха с кафе и сандвичи. И си пийваха по съвсем мъничко.

— Знаеш ли, Виктор, как е бил атенуиран вирусът на бяса? — попита Турецки.

— Абе ти какво ми отговаряш като Рабинович — на въпроса с въпрос? — осведоми се Гоголев, без да разбира много какво, го попитаха. Той наля още малко коняк в чашките.

— Не знаеш — въздъхна Турецки. — А аз вече знам. Дори знам как е изглеждал Луи Пастьор. Моите знания може и да не потрябват именно днес. Обаче всяка информация влиза в касичката. В базата данни, така да се каже. И никой не знае какво и кога ще се наложи да изтеглиш от нея.

— Ако не знаех, че си трезвен, щях да си помисля, че си пиян — забеляза Гоголев. — Пък то всичко заради нашите петербургски жени…

— Какво вашите петербургски жени? — стегна се Александър Борисович, като отпи от коняка си.

— Абе погубват те вашего брата, московчанина — отговори Гоголев.

— А вашего брата, питерчанина, метър ли минава? — поинтересува се Турецки.

— Ние сме им свикнали. Но като идеш тук-там, позяпаш разни чуждоградски и чуждоземски красавици и си мислиш: не, няма такива като нашите в Питер.

— И какво им е особеното? — попита Саша. Кой знае защо този разговор му се струваше особено важен.

— Как да ти кажа… Аз доста хора съм виждал, по служба, както знаеш. Ето например питерските бабички. Тия, дето са бяла кост и синя кръв. Там всичко е ясно. Те си живеят в предишния живот. Завиват на кокче трите си останали бели косъма. Сами си сервират рохко яйце на поднос. В порцеланова чашка. И това, забележи, в комуналната квартира. Където в съседната стая псува пияният съсед, дето е дошъл някъде от селата на три туби бензин оттук и са му дали жителство с предимство като бачкатор.

— Ти какво, да не проявяваш великодържавен шовинизъм по отношение на селото?

— Към селото, към предишното село, се отнасям с най-голямо уважение, Саша — сериозно отговори Виктор. — Селото живееше по строго спазвани нравствени правила. Всички са си един на друг пред очите. Всеки познава всекиго. Всеки отговаря пред всички. Какво да повтарям, това е общоизвестно. А, виж, работническите селища, където се събират случайни хора, еднодневки, това е съвсем друга работа. Там животът е временен и сякаш не е истински. Напук. Тоест може да пакостиш, да вършиш всякакви гадости. А после ще имаш друг живот, приличен.