Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
Наташа приключваше визитацията на своите болни. Приближи се към последното легло в ъгъла.
— Как я караш, Лена? — ласкаво попита тя младата жена с изпосталяло, жълтеникаво лице, която лежеше неподвижно под завивките. Погледът й беше устремен към тавана. Всъщност Наташа си знаеше, че жената е млада, двадесетгодишна. Страничен наблюдател би могъл да й даде като нищо четиридесет години. Лена прехвърли отнесения си поглед към Наталия Николаевна, като повтаряше монотонно:
— Как я караш, Лена… как я караш, Лена…
Всичко е ясно — вече си е взела дозата, въздъхна Наташа. Безсмислено е да се бориш с това, безнадеждно е. Осемдесет процента от постъпващите в отделението болни бяха наркомани, начеващи или с по-дълъг стаж. Не беше възможно да ги спрат да вземат наркотици в отделението. Те си варяха дрогата нощем на кой знае откъде намерени котлони, като залостваха вратата в стаята с парцала за миене на пода. Шантажираха роднините си със заплахи за самоубийство и те сами им носеха отровата в болницата. Отказваха се от системите, от храната, като просеха от лекарите сънотворно. Да ги изхвърлиш за нарушаване на режима? Утре пак ще ги докарат в отделението. Кой от участъковите лекари ще лекува болен от хепатит Б? Никой. Да направиш обиск, да им отнемеш наркотиците? Утре пак ще си намерят. При това имаха един случай, когато в състояние на абстиненция една от пациентките се хвърли през прозореца. И се размаза долу. Затова указанието за лекарите беше следното: при нас лежат болни от хепатит. Ние ги лекуваме от хепатит. Другото не е наша работа. Така беше наредила Ера Газмановна. И правилно. За месеца, прекаран в отделението, не можеш да излекуваш никого от наркоманията. Значи трябва да го излекуваш поне от хепатита.
Наташа вдигна бялата болнична нощница на Лена. Жълтото, съсухрено тяло трудно можеше да се нарече женско дори с много уговорки. Ребрата стърчаха като на скелет, направо изучавай по тях анатомията. Върху ребрата й лежаха сбръчкани празни торбички. Дори човек с най-богатото въображение не би ги нарекъл женски гърди. Изкривени от слабост, обвити с пожълтяла кожа кости на краката. И изпъкнал корем. Лена беше бременна. Ако се замислиш над това, че тази наркоманка с тригодишен стаж е заченала дете и се кани да го роди, като пътем го награди с хепатит, тъй като тази болест се предава и на плода, ако се замислиш над всичко това, то Лена просто заслужаваше да я убиеш. Да я задушиш със собствените си ръце в гумени ръкавици. Но не биваше да се мисли за това. Лена трябваше да бъде лекувана. И Наталия Николаевна внимателно, за да не повреди детето, започна да опипва огромния черен дроб на Лена.
Наташа вече се беше върнала в ординаторската, когато вратата се открехна и веселата медицинска сестра Маша звънко извести на всички присъстващи:
— Наталия Николаевна! Някакъв мъж пита за вас на стълбището!
Наташа хвърли поглед към висящото на стената огледало, като внимаваше никой от колегите й да не я забележи, после си придаде най-строго изражение и излезе от ординаторската.
На стълбището стоеше Турецки.
— Здравейте, Наташа! — Той пристъпи напред и стисна прохладните й пръсти.
— Здравейте, Саша — в същия тон му отговори тя и веднага се опита да освободи дланта си от силната му ръка. При това гледаше някъде зад гърба му.
По стълбището се качваше Ера Газмановна.
— С кого говорите, Наталия Николаевна? — строго попита завеждащата отделението. — Разговорите с роднините на болните се провеждат във фоайето. Защо има външни хора на етажа?
— Той не е роднина — без ни най-малко да се изплаши, отвърна Наташа и въпросително погледна към Александър.
— Аз съм следовател — опита се да оправи положението Турецки.
— Следовател ли? При кого идвате? — делово попита Ера Газмановна.
— При никого конкретно — неочаквано се обърка Турецки. — Просто ми се искаше да разгледам болните, да ги поразпитам. Ето ви служебната ми карта. — Той бръкна в джоба за документа си.
— Че какво има да ги гледате? — страшно го изгледа завеждащата, без да обръща внимание на удостоверението му. — Те да не са маймуни в клетка? Тук не е зоологическа градина. И сега не може да говорите с тях. Сутрин те още не са, така да се каже… — тя не се доизказа. — Когато решите кой конкретно ви е нужен, тогава, моля. И най-добре след дванадесет.