![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
— Но имаме Камарис и теб, стари приятелю. — Джосуа се усмихна непоколебимо. — Не можем да се надяваме на по-големи шансове. — Погледът му не се откъсваше от извивката на прохода. — Да ни пази Усирис Изкупителя.
Принцът очерта с тържествен жест знака на Дървото върху гърдите си и вдигна, ръка. Найдел проблесна на слънчевите лъчи и за момент Исгримнур усети, че губи дъх.
— След мен, храбреци! — извика Джосуа.
От височината над него изсвири рог. Откъм теснините в прохода Селиан измуча в отговор.
Докато войските на принца и разбунтувалите се барони със своите воини препускаха по пътя, Исгримнур изпитваше истинско удивление. Най-после се бяха превърнали в истинска армия, наброяваща няколко хиляди души. Като си припомни как бе започнало всичко, когато Джосуа и още десетина изтощени оцелели едва бяха успели да се измъкнат през някаква тайна вратичка в Наглимунд, той изпита въодушевление. Милостивият Бог не би им помогнал да стигнат дотук само за да зачеркне надеждите им!
Метесанците се бяха държали мъжки. С Джосуа начело, армията препусна мълниеносно край тях. Освободени от смъртоносното си задължение, копиеносците започнаха да изтеглят ранените си надолу по пътя. Войските на принца се нахвърлиха върху рицарите на Варелан, които благодарение на превъзхождащата си численост и тежки брони бяха непреодолими дори за ожесточения щурм на Камарис и тритингите.
Отначало Исгримнур остана отзад, като оказваше помощ, където можеше, но нямаше желание да се хвърли в разгара на битката, където можеше да го посекат всеки миг. Мярна един надигащ се от издъхващия си жребец воин на Хотвиг, който успя да парира копието на връхлитащия срещу него рицар. Исгримнур изрева предизвикателно и препусна напред. Чул предизвикателството му, набанският рицар се завъртя към него, а тритингът подскочи мълниеносно и го промуши в ръката, където върху кожената му дреха нямаше метално покритие. Докато окървавеният рицар се свличаше от коня, Исгримнур усети спазъм от ярост заради недостойната тактика на своя съюзник, но след като спасеният мъж му изкрещя някаква благодарност и се затича по склона обратно към разгара на битката, херцогът вече не знаеше какво да мисли. Трябваше ли да умре тритингът в името на лъжата, че войната би могла да притежава достойнство? Но пък заслужаваше ли другият да загине, защото вярваше в тази лъжа?
С превалянето на следобеда Исгримнур се оказваше въвлечен все по-дълбоко в кървавия конфликт. Имаше няколко незначителни рани, но единствено заради невероятния си късмет. Веднъж загуби равновесие и страховитият удар на противника му, стиснал меча си с две ръце, отскочи от върха на шлема му. Ако не беше паднал, по всяка вероятност главата му вече нямаше да е върху врата му. Исгримнур вече не се сражаваше с предишната си ярост, но страхът събуди в него сили, които изобщо не подозираше, че все още притежава. Всичко беше като в гнездото на гхантите: накъдето ида се обърнеше, го дебнеха същества в твърди черупки, които искаха да го убият.
По-нагоре по склона Джосуа и рицарите му бяха отблъснали армията на Варелан почти до прохода. Исгримнур си помисли, че някои от сражаващите се в предните редици със сигурност забелязваха окъпаната от слънчевата светлина и потънала в зеленина просторна долина под тях, макар че всеки поглед встрани от противника пред теб означаваше мигновена смърт.
Рицарите на Набан се огъваха, но не се предаваха. Макар да бяха допуснали грешка, опитвайки се да разгърнат предишното си превъзходство, сега нямаше да допуснат втора. Каквото и да искаше да постигне принц Джосуа, беше ясно, че могат да го извоюват единствено само той и неговата армия.
Слънцето започна да се спуска към хоризонта. В един момент Исгримнур се оказа встрани от битката — или пък тя стихна за известно време около него. Труповете на мъртъвците лежаха проснати като останки от отлив.
Точно под себе си забеляза златист проблясък: беше Камарис. Херцогът се захласна от изумление. Часове след началото на сражението, въпреки че движенията му изглеждаха позабавени, старият рицар се биеше с неотслабваща целеустременост. Беше изопнал гръб и равномерните му съсредоточени движения напомняха работата на земеделец на полето. Бойният рог се мяташе от едната му страна. Трън свистеше във въздуха като черна коса и обезглавените трупове рухваха като покосени снопове.
„Не е толкова яростен, какъвто е бил винаги — възхити се Исгримнур. — Още по-яростен е. Сражава се като обречен. Какво измъчва съзнанието на този човек? Какво гризе сърцето му?“