Гаснещ зрак [bg]

Бореше се срещу тази ужасна музика. Мястото ѝ не беше тук.

Двама войници на Хуст стояха от двете страни на входа на командната палатка. Мърморене и нещо като тих смях идваше от тях, въпреки че стояха мълчаливо, с безстрастни лица, и Фарор едва надви трепета си, докато минаваше между тях.

Вътре интендантът Селтин Ригандас се беше изгърбил над печката в центъра на помещението и я захранваше с буци суха тор. Капитан Кастеган — последният от оцелелите офицери с такъв ранг освен самия Галар Барас — стоеше до една преносима маса. Беше пред пенсиониране, мъж, чийто слаб мехур беше спасил живота му в нощта на посещението на Хун Раал, тъй като не пиеше алкохол. Ясно беше, от изгърбената му фигура и унило изражение, че ругае наум предпазливостта си, макар Фарор да подозираше, че най-дълбоката омраза на Кастеган е насочена към всички в Карканас, които не бяха разрешили Легионът да последва войниците си в смъртта.

Галар Барас седеше на един пътен сандък, извърнал лице от всички останали, и нищо в поведението му не подканяше към разговор. Очите му сякаш бяха състарени над годините му през последните няколко седмици.

Малко по-късно офицерите, назначени измежду затворниците, започнаха да пристигат. Първият, Кърл, беше някогашен ковач в рудник, нашарен от половин живот изгаряния от въглени и пръски разтопен метал. Беше плешив, кожата му черна като на Галар, с меки черти на лицето, което изглеждаше някак разтопено. Унили празни очи, светли като калай, се хлъзнаха по другите в палатката и се поколебаха само за миг, когато се спряха върху Фарор Хенд.

Въпреки краткостта на мига Фарор усети, че изстива. Кърл беше убил партньора си в ковачницата в селцето, където бе живял и работил. След това беше натрошил костите му, като беше бухал тялото почти цяла нощ, докато останките можели лесно да се поберат в тухления корем на ковашката пещ. Въпреки всичкото си пресмятане как да премахне доказателството за престъплението си Кърл не беше помислил за черните стълбове дим, измъкнали се през комина и утаили се тежки и миризливи над селото — воня на изгорели дрехи, коса, кости и плът.

Никой не знаеше какво е подтикнало Кърл да убие партньора си, а той не беше словоохотлив по темата.

След него дойде единствената жена, повишена до този момент, от ямата Сивата шиста на северозапад. Арал беше мършава, черната ѝ коса прошарена със сиво, с остро бледо лице и очи, които изглеждаха способни да поберат в себе си злобата и жлъчта на цял свят. В една хубава вечер тя беше нахранила дванайсет отбрани гости на съпруга си за вечеря. Това, че всичките гости били роднини на съпруга ѝ, правеше деянието още по-сладко, ако я питаха, и щяла с радост да включи всички тях като десерт. Когато Фарор беше чула историята, от Ребъл, една нощ над буре ейл, разказът му я беше извлякъл от ужаса в смешното. Но когато се запозна с Арал, всичкото весело изчезна в бездънната тъмнина на погледа ѝ.