Гаснещ зрак [bg]

Но в сънищата си, когато най-после сънят дойдеше, тя виждаше Спинок Дурав, братовчед, твърде близък, за да е благоприлично. Виждаше го в младостта му, почти като нейната. Виждаше усмивката му и се наслаждаваше на остроумието в закачливите му думи. Предлагаше ѝ образ, възможност, която изгаряше с подигравка — от жестокия, саркастичния вид. Макар да беше близо до нея, тя не можеше да се пресегне и да го докосне. Макар и да копнееше да го има, той беше мъж, брониран срещу всякакво обаяние. Тогава се събуждаше, с натежала и присвита от безнадеждността на страстта ѝ душа. Той в края на краищата я беше отблъснал заради любовта си към Финара Стоун и горчивата ирония на това разкритие все още беше като пепел в устата ѝ.

Щом в зори хоризонтът на изток изсветлееше, тя излизаше от палатката си и тръгваше към усилващата се светлина, изпъната в червената си резка, към огньовете на раждащия се нов ден. След всяка нощ — свят на пепелища и отчаяние — тръгваше към светлината.

Една армия на лагер е рутинно същество, механично и упорито в глупавото си, затъпяващо ежедневие. Не предлага нищо ново, никаква промяна в своето мудно, навъсено настроение.

Щом подминеше постовете и излезеше срещу заснежената равнина, спираше, загърната в тежкото си наметало, и търсеше с очи фигура, излизаща от грейналия огън на утрото. „Нов ден, нов живот. Онези, които си играят на войници, се размърдват зад мен, а пред мен, там някъде, се появява един мъж.

Механични неща ще се счупят. Пръст и ръжда разяждат зъбчатите колела, воденичните камъни са изтъркани, храпове и скоби са отслабени от напрягане до скъсване. Но някои, колкото и грижливо да са сглобени събраните части, са предопределени изобщо да не работят. И дори тогава погледни на изток, към тази пуста равнина. Там върви той, счупен зъбец, търсещ нещо ново. Съпруг. Жена.

Бягам, но всъщност нямам накъде да побягна. Бъдещето ме гони, преследва ме.“

Днес командир Галар Барас я беше повикал на щабното заседание. Тя не виждаше никаква причина за това. Тя беше Страж, не офицер на Хуст. Още повече че трябваше да тръгне със своята част — обратно при командир Калат Хустаин и при Спинок Дурав.

Щеше ли и Кагамандра да е там? Изгърбен над някоя маса, жилестата му ръка извита около халбата, загърнат в дим от огнището, сива фигура с премрежени очи? Или той всъщност беше някъде между тук и укреплението на Стражите? И ако беше така, по кой път щеше да тръгне тя след завръщането си? „Посрещам ли го? Или оставям дирите, пътувам нощем и се крия добре през деня?

Какъв срам, какви детински мисли!“

Обърна се и тръгна обратно към лагера на Хуст. Не беше армията, която бе очаквала. Машината все още трещеше, като огромните мехове в ковачницата на Хенаралд, железни лостове, колела и зъбци, но вече беше по-скоро жалка купчина желязо.