Гаснещ зрак [bg]

Варет я гледаше в очите, докато тя не ги сведе. Беше нещо, което бе научил до съвършенство много отдавна, като откри колко лесно може да се сбърка с решимост и вътрешна сила. „Игри на прикриване. Варет ги знае всички. Но ето, че стои тук, с най-дълбоките му тайни, които ние знаем. Тъй че не трябва ли да се чувства свободен? Необременен? Най-сетне способен да се отърси от онова, което толкова жадно поглъщаше цялата му енергия година след година, стъпка след стъпка в този безполезен живот? Криенето, заблудите, безкрайната преструвка?

Но не, не и човек като Варет — той просто намира нови терзания, нови инструменти за изтезание.

Все пак, един побеснял убиец, дебнещ из лагера, може да послужи като добро отвличане.

Дано.“

Все така ухилен, Ребъл каза на Ранси:

— Да, опасна работа е това говорене пред всички.

Тя направи гримаса.

— Не ви стигат мнения ли, сър? Елате в лагера на котките.

— Това покана ли е?

— Дори вие бихте могли да не преживеете нощта… сър.

— Ранси — каза Варет. — Трябват ни отдельонни командири.

— Не.

Ребъл се изсмя, тупна я силно по рамото — толкова силно, че тя залитна.

— Мина първия изпит, жено. Не ги искаме да са жадни за ранга. Трябва да кажеш „не“ поне пет пъти и чак тогава влизаш.

— С веднъж значи не става.

— Става, става. Вече го каза двайсет пъти в хубавото си кръгло черепче. Ще се удивиш какво може да чува старият Ребъл.

— Няма да ми се подчиняват.

— Няма да се подчиняват на никого — каза Варет, без да откъсва очи от нея. — Точно това му е хубавото.

Резкият ѝ поглед го прониза отново.

— Вярно ли е, сър? Избягахте ли?

Ребъл изръмжа зад брадата си, но Варет му махна да замълчи, след което отвърна:

— Да. Бягах като сръган в задника заек, а мечът в ръката ми пищеше от гняв.

Нещо се утаи на лицето ѝ, но каквото и да беше то, Варет не го беше очаквал. „Не отвращение. Не презрение. Какво виждам тогава?“ Ранси сви рамене.

— Меч, който пищи. Следващия път ще съм точно до вас, сър.

Оръжията и бронята на Хуст все още бяха в силно охранявани фургони, желязото стенеше ден и нощ. От време на време някой меч надаваше вой през маскарада си от зебло, като дете, захапано от вълк.

Видя в очите ѝ разбиране.

„Убила си бебето си, така ли? Понеже не си знаела какво да правиш с проклетото си дете, а то е пищяло и пищяло. Понеже не си знаела как би могла да се справиш — не просто в онзи ден, но и през останалото от живота си. Тъй че си избрала лесния изход. Сложила си край на писъците в корито сапунена вода.

Но писъците не секват, нали? Освен, разбира се, ако не се побъркаш и всичко това не се скрие някъде дълбоко в теб. Сякаш изобщо не си била там. Но въпреки всичкото незнание все пак остава дълбок до костите ужас… ужасът от спомена.“

— Вашият убиец убива мъже, които нараняват жени — каза Ранси. — Това е общото между всички жертви. Нали? — Поколеба се, после добави: — Може да е жена.