Гаснещ зрак [bg]

— Не всички са страхливци — каза Ребъл все така ухилен, но нещо беше пламнало в очите му.

Тя беше достатъчно наблюдателна, за да го забележи и да отстъпи назад.

— Щом казвате, сър.

— Казвам. По-важното е, че някои убийства, ами, просто се случват. В червена мъгла.

— Щом казвате.

— Точно така. И забравянето и спомнянето стават най-лошата част от това.

Сега, най-сетне, Варет видя как жената пребледня.

— Прав сте — каза тя с тих, немощен глас.

А Ребъл се усмихна още по-широко.

— Но аз, виж, нямам този проблем. Помня всеки нещастен кучи син, когото съм убил. Онези, които исках да убия на всяка цена, и онези, които убих неволно. Ако ви дам имената на всички тях, дали ще знаете кого защо и как? Не. Никой няма да знае. Защото наистина е все едно за всеки, дори за мен. Това е проблемът ми, виждате ли. Това, което не мога да си спомня, колкото и упорито да се опитвам, са причините ми да убия някого. Споровете, искам да кажа, онези, които са избухнали и са тръгнали на зле. — Поклати глава и на лицето му се изписа объркване, малко пресилено. — Нито една причина, нищо.

Варет въздъхна и извърна поглед настрани. Новият навик на Ребъл беше да държи речи, но никоя от тях не оставяше слушателя спокоен. „Има ли нещо под всичко това, Ребъл? Нещо, което се опитваш да ни кажеш? Нещо, което имаш нужда да изповядаш? Какво те спира?“

Ранси само кимна в отговор на думите на Ребъл.

Високият жилав мъж се обърна към Листар.

— Хайде да намерим палатката на мъртвия и да видим каквото има да се види. — Обърна се към Варет. — Почти десетата камбана е, сър.

— Знам — отвърна Варет. — Вървете.

Погледа ги, докато се отдалечаваха към карето на Белия зъбер.

— Мога ли вече да си ходя, сър? — попита Ранси.

— Не. Ела с мен.

Тя го изненада с това, че не възрази и закрачи до него към командния център.

— По-добре вие, отколкото той, сър.

— Просто се усмихвай и кимай, каквото и да казва.

— Забравила бях за Листар.

— Ребъл реши, че искаш да го обидиш. Не му хареса. — Поколеба се, след което добави: — Листар не е страхливец. Той иска да умре. Няма да вземе пазач в палатката си нощем, въпреки тези убийства. Всеки път, когато се окажем изправени над поредното тяло, е разочарован, че не той е трупът.

Ранси изсумтя, но не отвърна нищо.

— Няма да продължи много дълго според мен.

— Какво?

— Имаме проблем с дезертирания, Ранси. И нямаме достатъчно стари войници на Легиона, които да охраняват лагера. Сделката беше свобода, да, само че за да я спечелим, трябва да служим, но при първата възможност ще вземем свободата и в Бездната да върви служенето. Мисля, че всичко ще се разпадне.