Гаснещ зрак [bg]

— Отворете ни място — заповяда Ребъл, а след това, намръщен над трупа, въздъхна и дъхът му излезе на бяла пара. — Е, кой е този?

Варет се наведе, изохка, щом изкривеният му гръбнак изпука, и обърна тялото на гръб. Трупът се беше вкочанил от нощния студ, ръцете бяха изпънати над главата на мъжа. Отпечатъци на пръсти, зацапани с кръв, обкръжаваха двете китки — бяха на убиеца, който беше влачил жертвата си до пресечката. Докато Варет оглеждаше непознатото лице, Листар се отдалечи и затърси следи по тънкия зацапан пласт сняг, все още покриващ тесните проходи между палатките.

Не изглеждаше вероятно да намери следи. Убиецът имаше навика да хвърля телата далече от палатката, в която беше ставало всяко убийство, въпреки че това как успяваше да го направи, без никой да забележи, си оставаше загадка. Във всеки случай вече беше част от шаблона, както и последователните рани от нож, забиван в тялото, от което животът вече бе избягал.

— Някой познава ли го? — попита Варет, изправи се и огледа лицата на събралите се.

Отговор не последва. Варет не за първи път виждаше зле прикритото пренебрежение и презрение, каквито общо взето проявяваха към него. Офицерите трябваше да спечелят уважение, но нужните за това усилия оставаха някъде в бъдещето, ако изобщо ги положеше. А в тази окаяна компания от записани без желание новобранци рангът беше само една крехка рамка, още по-отслабена от почти системната омраза към властта. Колкото до самия Варет, репутацията му разклащаше цялата му самоувереност и оставаше съвсем малко тя напълно да рухне. Беше предупреждавал Галар Барас неведнъж, но без никаква полза.

Но това си бяха неговите собствени мисли, неговото вътрешно нервно крачене напред-назад, в което присъстваше всеки страх, реален и въображаем. Гласовете на тези страхове минаваха през диапазона от шепот до неистов рев и в цялата какофония се сливаха в хор на ужас. „Най-настойчива музика, от онази, която изпълва черепа на бягащ човек, бягащ обезумял, но всички тези отчаяни стъпки не ме водят доникъде.“

— От коя яма? — настоя Ребъл. — Някой да го знае?

Една жена проговори:

— Казваше се Джиниъл, мисля. От ямата Бял зъбер, също като мен.

— Мразен или харесван?

Жената изсумтя.

— Аз бях котка. Изобщо не обръщах внимание какви ги вършат кучетата.

Варет я изгледа.

— Но знаеш името му.

Тя отказа да го погледне в очите. Вместо това отговори на Ребъл, все едно той бе задал въпроса.

— Убиец на жени беше Джиниъл. — Сви рамене. — Знаехме за тях.