Деца от кръв и кости [bg]

— За първи път влизаш във водата, нали? — извиква Зели.

— Какво ме издаде?

— Лицето ти — отговаря Зели. — Изглеждаш глупаво, когато си изненадан.

На устните ми се появява усмивка, което се случва все по-често и по-често в нейно присъствие.

— Харесва ти да ме обиждаш, нали?

— Почти толкова приятно е, колкото да те бия с жезъла.

Този път тя се ухилва. Моята усмивка става по-широка. Тя се отпуска да плува по гръб, минавайки между полюшващите се тръстики и плаващите лилии.

— Ако имах твоята магия, щях да прекарвам цялото си време тук.

Кимвам, въпреки че се чудя как би изглеждало мястото във въображението ми без нея. Всичко, което аз създавам, са увяхващи тръстики. Със Зели идва цял един свят.

— Ти май се чувстваш добре във водата — казвам аз. — Учудвам се, че не си Приливен маг.

— Може би в друг живот. — Тя прокарва ръка през езерото и гледа как водата минава между пръстите й. — Не знам защо е така. Харесвах езерата в Ибадан, но те не могат да се сравняват с океана.

Като искри, които запалват огъня, спомените й ме поглъщат — детските й очи се отварят широко, страхопочитанието, с което гледа безкрайните вълни.

— В Ибадан ли си живяла?

Приближавам се към нея, вдишвайки мириса й. Въпреки че никога не съм бил в това северно село, спомените на Зели са толкова живи, че сякаш в този момент съм там. Наслаждавам се на невероятната гледка от върха на планината, вдишвам свежия планински въздух. В спомените й за Ибадан има специална топлота. Топлотата на майчината обич.