Прокобата на Господаря Гад [bg]

Ранихинът Брабха пръв надушил опасността и предупредил Корик. Той веднага скрил всички в гъста горичка, където причакали ордата. Опрял ухо до земята и се заслушал — сред нашествениците освен Злотворни имало и пещерни твари, които не умеели да стъпват тихо. Пресметнал, че общо са не повече от петнайсетина. Питал се какво повелява дългът му — да опази групата, за да брани Владетелите, или да навреди на враговете на Владетелите. Обетът на Кръвната стража го обвързваше със закрилата на Владетелите, не на Земята. Избрал сражението, защото се надявал да изненадат врага и силите да им стигнат и за двете задачи, без да загубят никого.

Решението му ги спасило. Преценили по-късно, че горичката щяла да се превърне в капан — животинският страх на мустангите би ги издал.

В тъмата след залеза на луната ордата напредвала, без да осветява пътя си. Дори зорките очи на стражите не различавали нищо повече от смътните силуети на враговете. Вятърът духал встрани и ранихините не открили каква опасност ги дебне.

Щом нашествениците излезли на поляната, Корик дал знак и Ратниците изскочили от горичката зад него и Терел. Ранихините изпреварили веднага останалите. Корик и Терел тъкмо се врязали сред враговете, когато чули дивото цвилене на другите коне. Извъртели се и видели шестимата Ратници да укротяват с мъка мустангите, а над тях кръжал грифонът. Той бил подобно на лъв същество с яки криле, които можели да го пренасят по въздуха на къси разстояния. Плашел конете и налитал на ездачите им. Корик и Терел се втурнали обратно, а подире им хукнала ордата.

Стражите се нахвърлили върху грифона, но той се пазел с ноктестите си крака и нямал уязвими места, където да го поразят без оръжия. После ордата ги връхлетяла. В мелето Корик се изправил върху Брабха, за да скочи към грифона при първия сгоден случай. Но Айрин го изпреварила. Успяла да изтръгне дълъг меч от ръцете на една пещерна твар. Грифонът я сграбчил с ноктите си и докато я разкъсвал, тя му отсякла главата.

Тогава в битката се врязала друга орда. В страха си конете на Ратниците не били способни на друго освен на бягство. Корик повел групата си на североизток, враговете ги гонели по петите. Докато се отърват от потерята, навлезли толкова навътре в Анделейн, че успели да се върнат при отряда чак на четвъртия ден.

Още не бяха приготвили вечерята и повя хладен вятър от север, който се засилваше. Отначало ги ободряваше със свежите ухания на Анделейн, но с наближаващия изгрев на луната започна да брули свирепо долината. Томас долавяше колко е неестествен — случваше му се не за пръв път. Вятърът пришпорваше като с камшик плътни облаци на юг.

Ставаше късно, но никой в отряда не мислеше за сън, сякаш самият вятър беше наситен със смут. В двата края на бивака Сол по сърцето и Куаан крачеха неспокойно напред-назад. Повечето Ратници седяха прегърбени около огъня, стиснали оръжията си. Биринер ръчкаше недоволно жаравата. Протал и Морам се бяха изправили неподвижно, като че се опитваха да разчетат вятъра с нервните окончания на кожата на лицата си. Томас беше овесил глава под напора на спомените.