Зовът на барабана [bg]

Кръглата ѝ тъмна глава беше сведена над дървената купа, дебелите къси пръсти смесваха царевичното брашно с водата и лойта. Клекнах срещу нея и хвърлих няколко съчки в малкия огън, черната метална скара стоеше вече намазана с лой до него. Майърс се беше отдалечил да пуши лула; чувах Джейми да вика на Иън в потока, отговори му тих смях.

Вече беше съвсем сумрачно; нашата падинка бе обрамчена от тъмни планини и мракът като че ли изпълваше плитката ѝ купа, пълзеше по дънерите на дърветата около нас. Нямах представа каква е била родината ѝ, дали е имало гори или джунгла, морски бряг или пустиня, но си помислих, че едва ли е била такава.

Какво ли си мислеше тя? Беше оцеляла при пътуването от Африка и при робството; сигурно каквото и да я очакваше, нямаше да е много по-лошо от това. Но все пак беше неизвестно бъдеще, в пустош така огромна и абсолютна, че всеки миг имах чувството, че мога да изчезна безследно в нея. Огънят ни като че ли бе само мъничка искра на фона на безбрежната нощ.

Роло се приближи към светлината, отърси се, пръсна вода във всички посоки и накара огънят да изсъска и изплюе искри. Явно и той беше ловил риба.

— Махай се, ужасно куче — казах аз. Той не се махна, разбира се, просто се приближи и ме подуши грубо, за да се увери, че все още съм онази, за която ме мисли, после се обърна и направи същото с Полиан.

Без никакво изражение на лицето, тя извърна глава и се изплю в очите му. Той изджафка, отстъпи назад и започна да клати глава, безкрайно изумен. Тя ме погледна и се ухили, зъбите ѝ бяха много бели на фона на тъмната кожа.

Аз се засмях и реших да не се тревожа прекалено; всеки способен да се изплюе в окото на вълк може да се справи с индианци, с пустош и с всичко останало.

Купата беше почти празна, спретната редичка царевични питки лежаха на скарата. Полиан избърса пръсти в шепа трева, като гледаше как царевичното тесто започва да съска и да покафенява от стапянето на лойта. От огъня се вдигаше топъл и приятен аромат, смесен с миризмите на горящо дърво, и коремът ми изкъркори тихо в очакване. Огънят като че ли се беше поразгорял, ароматът на храна разстилаше топлината си и удържаше нощта настрани.

Дали е било така там, откъдето идваше? Имали ли са огньове и храна, които удържат мрака на джунглата и леопардите? Дали светлината и компанията са носели утеха и илюзия са сигурност? Защото това определено беше илюзия — огънят не беше защита срещу хора, нито срещу мрака, който я беше превзел. Но не знаех как да попитам.