Боговете на войната [bg]

Мъжете, които се бяха възползвали от слабостта му след Фарсал, трябваше да копаят под яркото слънце до припадък. Беше ги запомнил всичките и изпитваше огромно удоволствие от това да им даде възможно най-мръсните задачи. Мнозина получиха одрасквания и порязвания, които бързо се инфектираха. Брут ги посещаваше в лечебницата, както би направил всеки съвестен военачалник. Докато Юлий се върнеше, Александрия щеше да е канализирана.

Сега Брут наблюдаваше внимателно Октавиан и се наслаждаваше на яда му.

— И значи прехвърлям проблема на теб — заключи Брут. — Юлий извика тези нови легиони в Египет и те трябва да бъдат хранени, да им се плати и да бъдат разквартирувани. Ако не си способен да се справиш със задълженията си, ще…

— Не ми е казал нищо за тях — прекъсна го Октавиан и Брут се намръщи.

Напрежението помежду им не беше намаляло след заминаването на Юлий. Отначало Брут смяташе, че Октавиан ще се възпротиви на властта, която му беше дал Юлий. Все още си спомняше заплахите на младия мъж в Гърция и му се искаше Октавиан да се осмели да ги повтори сега, когато той си беше възвърнал силата. Но противопоставянето не се беше подновило, въпреки че неприязънта си личеше във всичко и всички я виждаха. Октавиан се движеше по ръба между дълга и обидата и Брут беше съгласен да играе тази игра, докато Октавиан може да я понесе. Винаги е по-лесно да натискаш надолу, отколкото да се издигаш нагоре.

— От опит знам — небрежно каза Брут, — че Юлий няма навика да се съветва с подчинените си за всяко свое решение. Неговите писма доведоха гарнизона от Гърция в Египет. Дали легионите са ескорт към Рим, или окупационна сила, не ме интересува. Но до неговото завръщане те са твоя отговорност.

Злоба разяждаше лицето на Октавиан и Брут се отпусна на стола си — предусещаше първото пропукване в спокойствието му. Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да разжалва Октавиан и да го прати в Рим. Независимо от обстоятелствата сенатът щеше да е суров с всеки, който не се подчини на заповед от началника си. Ако Октавиан извадеше меча си или вдигнеше юмрук, с него беше свършено.

Октавиан, изглежда, разбра мислите му и се помъчи да се овладее. И тъкмо да отдаде чест, когато гневът му неконтролируемо взе връх.

— Да не би да те е страх да погледнеш в очите мъжете, които предаде? — изсумтя той. — Затова ли няма да отидеш да ги видиш?

Брут бавно и триумфално се усмихна.

— Така ли се говори с командир, момче? Май вече наистина прекали. Налага се да настоя за извинение, в случай че Юлий впоследствие ме попита какво точно е станало.

Октавиан не беше глупак. Брут го наблюдаваше как претегля разликата във възрастта и ранга. Накрая взе решение и каза студено: