Боговете на войната [bg]

Шумът беше оглушителен. По всички улици виеха рогове и дрънчаха цимбали, гласовете на хората се издигаха в радостни крясъци от това, че предават Птолемей в ръцете на боговете. При спомена за последните ритуали, на които беше присъствал, Юлий потрепери.

Плътта на момчето беше изсъхнала като стара кожа. Клеопатра не бе настояла Юлий да е там, но той беше привлечен от този последен ритуал — знаеше, че никога друг път няма да има възможността да види тайните на египетската смърт.

Гледаше как жрецът взема длето, направено от метеоритно желязо, и разбива устата на Птолемей. Без преводача, който му беше изпратила Клеопатра, Юлий щеше да е ужасен от това очевидно оскверняване. Съскащият шепот на мъжа в ухото му все още го смразяваше.

— Озирис, царю, събуди се! — каза свещеникът. — Отворих устата ти с желязо от боговете. Живей отново, подмладен с всеки изминал ден, докато боговете те пазят като свой.

Благовонията се кълбяха около дребната фигура на момчето. Когато последният ритуал беше изпълнен, излязоха, за да съобщят новината на града, а гробът беше запечатан с бронз, злато и месинг.

И тогава роговете засвириха, хиляди наведнъж. Шумът се усилваше и усилваше и всяка лампа и мангал бяха запалени, и цяла Александрия заблестя. Боговете щяха да видят светлината и да разберат, че още един бог е готов да се присъедини към тях.

Сега Юлий гледаше града от високите прозорци на царския дворец. Брут бе до него. Октавиан беше отишъл да се отпусне с пиене и жени с другите офицери. В нощта на погребението на царя нямаше никакви забрани и Юлий се надяваше, че неговите хора няма да причинят размирици. Това може би беше празна надежда, но поне за известно време отговорността нямаше да е на неговите плещи. Корабът на Клеопатра се люлееше на пристанището в очакване да ги понесе покрай брега. Щеше да им се наложи да се оправят без него до завръщането му. Новината, която му беше съобщила Клеопатра, засенчваше всичко останало.

Сякаш прочел мислите му, Брут заговори — гледаше над светналия като посред бял ден град. Усещаше странното въодушевление на Юлий, въпреки че не можеше дори да предположи причината.

— И кога ще се върнеш?

— Преди края на годината — отвърна Юлий. — Легионите са настанени добре. Спечелиха си почивка. Изпратих писма до Марк Антоний в Рим. След месец или малко повече ще дойдат и заплатите. Нека си наемат къщи тук, докато ме чакат. Нека станат дебели и мързеливи.