Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Исторические приключения » Боговете на войната [bg]
Боговете на войната [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Боговете на войната [bg]

Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:

Великите мъже са необходими за живота ни! По всичко изглежда, че ще има война. Съперничеството между Помпей, диктатора на Рим, и младия военачалник, току-що приключил с триумфалните си завоевания в Галия и Британия, е достигнало критичната си точка. Юлий Цезар, с всичките си военачалници и четирите си легиона ветерани, е пресякъл Рубикон и върви към Рим. Да се биеш срещу собствения си народ никога не е лесно. Така че макар Цезар заедно с Брут, Марк Антоний и Октавиан да язди триумфално към Рим, пътят му към успеха е изпълнен с трудности. Но в Испания, в Африка, в Гърция и цяла Мала Азия има легиони, верни на Помпей и римската държава. Дали приятелите, които толкова дълго са се били на негова страна, ще продължат да го правят? „Боговете на войната“ е история за амбиция и власт, за любов и война. Популярна история с наистина епични измерения, която преминава от Рим през Гърция и Египет. Тя разказва за това как абсолютният успех може да промени и най-добрите. Това е триумфалният край на изключителния цикъл за Цезар. Кон Игълдън е роден в Лондон. Чете лекции по английски в Лондонския университет и работи като учител седем години, преди да стане писател на пълен работен ден. Женен, с две деца, живее в Хартфордшир. Първите три романа от серията „Цезар“ — „Вратите на Рим“, „Смъртта на царете“ и „Земя на славата“ се изкачиха високо в класацията на бестселърите и са впечатляващ дебют.
1 ... 122 123 124 125 126 127 128 129 130 ... 148
Перейти на страницу:

— Гледах те и си мислех, че внезапно ще се събудя и ще съм в някоя палатка, бойните рогове ще свирят и офицерите ще крещят за атака.

Тя не се усмихна. Беше го чувала да вика безброй пъти насън и се будеше, и виждаше лицето му, разкривено от болка и гняв. Той не си спомняше сънищата си — или поне не го тревожеха през деня. Очите й минаха по белезите по тялото му и тя поклати глава.

— Облечи се и ела да ти покажа нещо.

Той отвори уста, за да попита какво, но тя постави ръка на устните му, излезе и го остави на огненооките си робини. Той се надигна с въздишка и им нареди да донесат най-леката му роба.

Когато излезе на палубата, видя, че корабът се е насочил към брега. А на брега имаше град и над кафявите води се издаваше дървен пристан. Гъски летяха и крещяха над главите им. Пристанът бе покрит със свежа тръстика, а по брега се бяха подредили стотици хора в пъстроцветни роби и всички очи бяха втренчени в него.

Клеопатра стъпи на пристана и тълпата коленичи. Забиха барабани. Клеопатра погледна назад и Юлий видя в очите й царствеността, която бе укротила армията в Александрия. Несъзнателно посегна към кръста си, но по време на пътуването им се беше отказал от навика си да носи меч и пръстите му напипаха празно място. Последва я; сандалите му скърцаха по тръстиката. Тя му се усмихна.

— Искам да видиш това.

Десетимата й стражи се подредиха около тях. Юлий се огледа и видя, че редицата коленичили мъже и жени продължава през града.

— Откъде са знаели, че ще дойдеш? — прошепна той.

— Днес е годишнината от деня, в който станах царица — отвърна тя. — Знаят кога е настъпил моментът.

Градът беше чист и добре поддържан, но изглеждаше като изоставен: всички мъже, жени и деца бяха коленичили на пътя. Клеопатра от време на време се навеждаше да докосне някого и когато се изправяше, в очите й блестяха сълзи.

Пътеката от тръстика свършваше на старателно пометен малък площад. А насред площада на сутрешното слънце блестеше храм от червен мрамор. Тишината беше странна и Юлий си спомни изоставеното село в Испания, в което беше отишъл със Сервилия и където беше видял статуята на Александър. Беше изнервящо да изпита подобно усещане в самата земя на царя.

Обзе го тъга за всичко изгубено след онзи момент на онова място в онова време. Последните следи от невинност бяха изтръгнати от него в Галия и Гърция. Вероятно това беше причината да заплаче, когато му бяха донесли главата на Помпей. Спомни си момчето, което беше някога, но това беше твърде отдавна, за да си го спомни добре. Баща му, Марий, Тубрук — те всички бяха сенки. Имаше прекалено много трагедии, прекалено много спомени, затворени и заровени някъде дълбоко. Беше изкопал вълчи капан за Светоний и го беше оставил жив. Ако тази египетска сутрин му дадеше нова възможност, щеше да го убие, без да се замисли.

Вероятно възрастта му беше донесла твърдост или жестокият избор на кампанията. Беше изтеглил хората си, макар да знаеше, че това ще доведе до смъртта на други верни войници. Беше спасил много, жертвайки малцина. Беше изпратил лекари при онези, които имаха шанса да оживеят. Беше изпратил хора дори в лагера на Помпей, въпреки че знаеше, че не могат да предадат съобщението му и да оживеят. Помисли, че тъкмо подобни хладни решения с времето се просмукват в костите му и притъпяват радостта от живота. Дори слънцето на Египет не можеше да го сгрее… но Клеопатра можеше. Примигна. Необяснимо как и защо очите му се бяха напълнили със сълзи.

Влязоха бавно в полумрака. Стъпките им отекваха под купола. Това очевидно беше място за почит и Юлий се зачуди защо Клеопатра го е довела тук. Стените бяха украсени с релефни рисунки от жълт ахат, по-тъмните линии преминаваха през камъка като вени. Стори му се, че чува мяукане на котки — и после ги видя: бяха десетина и пристъпваха към Клеопатра.

Тя зашепна молитви на египетски, наведе се и ги остави да се отъркат в ръцете й.

— Красиви са, нали? — И коленичи сред котките.

Юлий можеше само да кимне; чудеше се кой ли нещастник има задачата да чисти мраморния под след тях. Тя видя изражението му и смехът й отекна под купола.

— Те са пазачите на храма, Юлий. Виждаш ли какви нокти имат? Кой би се осмелил да влезе при такива ловци?

Котките мъркаха доволно и се отъркваха в нея. Тя бавно се изправи и те я наобиколиха, като лениво размахваха вирнатите си опашки.

В дъното на храма се извисяваше огромна статуя — главата на Клеопатра стигаше едва до коляното от бял мрамор.

Юлий смаяно зяпаше ту статуята, ту Клеопатра. В млечния мрамор видя чертите на царицата. Статуята носеше момченце на ръце и гледаше гордо напред — изражение, което той добре познаваше.

1 ... 122 123 124 125 126 127 128 129 130 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)