Отровни думи [bg]

Клара и Дени Фортен пиеха кафе, без да бързат заникъде. Градината на ресторант „Сантропол“ беше почти празна. За обяд често имаше наплив от хора, предимно млади бохеми от квартал „Плато Мон Роял“, но сега нямаше следа от тях.

Тъкмо бе дошла сметката и Клара знаеше, че трябва да повдигне темата сега или никога.

— Има нещо, за което исках да поговорим.

— За дървените скулптури? Носиш ли ги? — попита Фортен и се наклони към нея.

— Не, все още са у главния инспектор, но му предадох твоята оферта. Проблемът е, че засега трябва да ги задържи като доказателствен материал в разследването.

— Разбира се. Нямаме бърза работа, макар да подозирам, че купувачът може да се откаже след време. Всъщност е направо удивително, че някой прояви интерес към тях.

Клара кимна и си помисли, че може би просто трябва да си тръгнат. Щеше да се прибере в Трите бора, да започне да приготвя списък на гостите, които иска да покани на своя вернисаж, и да забрави за случката. Коментарът на Фортен по адрес на Габри вече бе почти избледнял от паметта и. Все пак не беше станало нищо кой знае какво.

— Е, за какво искаше да говорим? Дали да си купиш къща във френския Прованс или в Тоскана? Какво ще кажеш за яхта?

Художничката не бе сигурна дали галеристът се шегува, но със сигурност не я улесняваше.

— Всъщност е нещо съвсем дребно. Навярно не съм чула прашно, но ми се стори, че вчера, когато дойде в Трите бора, каза нещо за Габри.

Фортен изглеждаше заинтригуван, притеснен и объркан.

— Тон ни сервира в бистрото — уточни Клара. — Поднесе ни напитките.

Мъжът срещу нея продължаваше да гледа втренчено. Клара се почувства така, сякаш мозъкът ѝ в миг се е изпарил. След като цяла сутрин си бе повтаряла отново и отново думите, които смяташе да му каже, сега не можеше да си спомни дори собственото си име.

— Е, просто си помислих, че, такова…

Гласът ѝ затихна. Не можеше да го направи. Това навярно е знак, каза си. Знак от бога, че не бива да казва нищо. Че прави от мухата слон.

— Няма значение — усмихна се. — Просто реших, че трябва да ти кажа името му.

„За щастие, Фортен е свикнал да работи с творци, които често са пияни, умопобъркани или надрусани“ — мислеше си Клара. В момента тя навярно изглеждаше, сякаш е и трите неща едновременно. Мъжът сигурно си казваше, че тя е гениална художничка, щом е толкова откачена.

Клара забеляза, че когато Фортен подписа сметката, остави щедър бакшиш.

— Спомних си — заяви галеристът, докато вървяха през ресторанта, облицован в тъмно дърво и изпълнен с аромат на билков чай. — Това беше онзи гейтак.