Измамна светлина [bg]

На снимката усмивката на Сюзан бе вечна, но на живо бе избледняла, заменена от нещо друго. От леко насмешливо изражение.

— Помня онзи момент. Помня как фотографът ме накара да застана до една от картините си и да се усмихна. Усмивката не беше проблем. Щеше да е трудно, ако ме бе помолил да позирам със сериозно изражение. Вернисажът бе в местно кафене. Дойдоха много хора. После се появи Лилиан и се представи. Бях я виждала и на други изложби, но винаги я избягвах. Изглеждаше толкова кисела. Този път обаче се държа много мило. Зададе ми няколко въпроса и каза, че ще напише рецензия в "Прес". Тази снимка — махна към листа на масата — бе направена трийсетина секунди след като го изрече.

Всички отново погледнаха към статията.

Към младата Сюзан, чиято усмивка грееше от старата фотография и озаряваше помещението дори сега. Жената на снимката все още не съзнаваше, че земята под краката й току-що се е разклатила. Все още не схващаше, че е била запратена във въздуха. Насред нищото. От симпатичната дама до нея, която си води записки. И също се усмихва.

Смразяващо кръвта изображение. Все едно да видиш човек в мига, когато към него се приближава камион. Милисекунди преди злополуката.

— Иде й отвътре — каза Сюзан, без да гледа рецензията — да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди. — Вдигна поглед от масата и се усмихна. — Никога повече не организирах самостоятелна изложба. Преживях твърде голямо унижение. Дори галеристите да бяха забравили, аз помнех. Не можех да преживея още една подобна рецензия.

Погледна към главен инспектор Гамаш.

— Всички коне и царедворци — тихо изрече той. А жената кимна.

— Паднах много лошо.

— Излъгахте ни — напомни главният инспектор.

— Така е. — Тя го погледна право в очите.

— Сюзан. — Върховният съдия положи длан върху ръката й.

— Всичко е наред — изрече художничката. — Щях да им кажа истината, и вие го знаете. Жалко, че ме потърсиха първи и ме лишиха от възможността да го направя по свое желание.

— Имахте куп възможности — изтъкна Бовоар.

Пино подскочи да се хвърли в нейна защита, но се въздържа.

— Прав сте — каза Сюзан.

— Тя казва истината — обади се Брайън.

Всички се обърнаха към него, изненадани от думите, но и от гласа му. Бе стряскащо младежки и им припомни, че под мастилото и надупчената кожа се крие едно момче.

— Сюзан помоли мен и Тиери да я придружим за вечеря. Да поговорим — продължи. — Разказа ни всичко за това. — Махна с татуираната си ръка към копието на статията. — Каза, че първата й работа утре сутрин е да говори с вас.

Стряскащо беше и друго — че това татуирано и отрупано с обеци хлапе наричаше върховния съдия с малкото му име. Гамаш погледна към Пино, но не успя да реши дали му се възхищава, задето помага на толкова повреден младеж, или смята, че си е изгубил ума.