Измамна светлина [bg]

— Какво значи това?

— Искате да забравя, искате всички да забравим какво се случи.

— Добре ли си? — Гамаш се приближи към него, но Жан Ги отстъпи назад. — Какво има?

— Не ви е грижа дори кой разпространи видеото. А може би сте искали да стане така. Може би сте искали всички да видят какъв герой сте. Но и двамата знаем каква е истината.

Зад тях на екрана се боричкаха неясни силуети.

— Вие вербувахте всеки един от нас — повиши тон Бовоар. — Вие обучихте всеки един от нас, а после решихте да ни изпратите във фабриката. Ние ви последвахме, доверихме ви се и какво стана? Те загинаха. А сега не искате и пръста си да мръднете, за да откриете кой е пуснал записа с последните мигове от живота им. — Жан Ги вече крещеше, гласът му се извисяваше почти до писък. — И вие като мен не вярвате, че това е работа на тъпо хакерче. Същият сте като човека, разпространил видеото. Не ви пука за нас, за никого от нас.

Гамаш се взираше в него, стиснал челюсти толкова здраво, че младият инспектор виждаше изопнатите му мускули. Началникът присви очи, дишането му се учести.

На екрана главният инспектор с окървавено лице влачеше отпуснатото тяло на закопчания с белезници стрелец надолу по стълбите. Бутна го да падне на колене. После с оръжие в ръка огледа помещението под пукота на престрелката.

— Не го казвай никога повече — процеди през зъби Арман Гамаш.

— Същият сте като хакера — повтори Бовоар в лицето на началника, като произнесе отчетливо всяка дума. Чувстваше се дързък, могъщ, неуязвим. Искаше да нарани. Искаше да го блъсне, да го избута. Надалеч. Искаше да стисне ръце в тежки като гюлета юмруци и да ги стовари върху гърдите на Гамаш/ да го удари. Да го нарани. Да го накаже.

— Отиде твърде далеч — изрече главният инспектор ниско, предупредително. Бовоар видя как шефът му стисна юмруци, за да укроти треперещите си от гняв ръце.

— А вие не сте стигнали достатъчно далеч. Сър.

На екрана главният инспектор се обърна бързо, но твърде късно. Главата му се отметна назад, ръцете му се разпериха широко. Оръжието му изхвърча встрани. Гърбът му се изви като дъга и той политна във въздуха.

После се стовари на пода. Сериозно, тежко ранен.

Арман Гамаш се стовари на стола си. С омекнали крака и треперещи ръце.

Бовоар си бе тръгнал, звукът от затръшнатата врата все още отекваше из временния щаб.

Старшият детектив чуваше звука на видеото от компютъра на заместника си, но не виждаше картина. Чуваше как хората му си подвикват. Чуваше как Лакост вика лекар. Чуваше крясъци и изстрели.

Нямаше нужда да гледа. Познаваше всеки един от младите полицаи. Знаеше кога и как са загинали в онази фабрика, попаднали там заради него.

Главният инспектор се взираше пред себе си. Дишаше дълбоко. Чуваше изстрелите зад гърба си. Чуваше виковете за помощ.

Чуваше как умират.

През последните шест месеца се опитваше да го преодолее. Знаеше, че трябва да пусне мъртвите да си отидат. Стараеше се. И се получаваше, макар и бавно. Но сега за пръв път си даваше сметка колко време отнема да погребеш четирима млади и здрави мъже и жени.