Раково отделение

Заради пристигането на Чали и картите бе забравил за вестниците, които очакваше. Днес бе паметен ден. Много важен ден — по днешния вестник можеше да се разберат много неща за бъдещето. А бъдещето на страната е и твое бъдеще. Дали целият вестник ще бъде в траурна рамка? Или само първата страница? Портретът — на цялата страница ли или на три четвърти от нея? С какво заглавие ще бъде уводната статия? След февруарските промени това ще има особено значение. Ако бе на работното си място, Павел Николаевич би могъл да попита някого, но тук, в клиниката, единствено можеше да разбере от вестника. Нела пъхтеше между леглата, защото пространството бе тясно за снагата й, но бързо успя да свърши и й остана само пътечката между редиците легла.

Точно тогава се появи Вадим, който се връщаше от рентгена и внимателно стъпваше с болния си крак. Именно той носеше вестника.

Павел Николаевич го повика:

— Вадим, елате при мен. Седнете.

Вадим се замисли за миг, но свърна към Русанов и седна на леглото му, придържайки крачола, за да не дразни болното място.

От пръв поглед Русанов разбра, че Вадим е прелиствал вестника, защото не бе сгънат както трябва. Още щом го взе, Павел Николаевич видя, че няма нито траурна рамка, нито портрет на първа страница. Като прехвърляше нетърпеливо страниците, той и по-нататък не откри никакъв портрет, нито рамка, а и въобще никаква уводна?!

— Нищо ли няма? — обърна се слисан към Вадим, като се страхуваше да попита какво именно липсва.

Почти не познаваше Вадим. Макар и той да бе партиен член, но тъй като не бе ръководен кадър, а тесен специалист, на Русанов му бе невъзможно да разбере какви мисли се въртят в главата на Зацирко. Но веднъж Вадим доста обнадежди Русанов: разговорът случайно се завъртя около изселените нации и Вадим, вдигнал глава от своята книга по геология, погледна към Павел Николаевич, вдигна рамене и му каза тихо: «Значи е имало нещо. Просто така няма да ги изселят.»

Именно с тази правилна фраза Вадим се бе проявил като умен и непоколебим човек.

И, изглежда, Павел Николаевич не бе се излъгал! Сега не се наложи да обяснява на Вадим за какво става дума; той самият бе търсил това, което интересуваше и Русанов. И показа долната част на страницата, на която Павел Николаевич не бе обърнал внимание.

Обикновена статия, неотделена в каре; просто статия на някакъв академик; и не за втората годишнина; не за всенародната скръб; не за това, че е «жив и вечно ще живее»! А просто «Сталин и въпросите на комунистическото строителство».

И само «въпросите»? Строителство? Защо строителство? Така може да се пише и за защитата на природата! А къде са военните победи? А къде е философският гений? А Корифеят на Науките? А всенародната обич?

Със сбръчкано чело и страдалчески вид Павел Николаевич погледна през очилата си тъмното лице на Вадим.

— Възможно ли е? — Русанов внимателно се обърна към Костоглотов, но онзи, изглежда, спеше, заел привичната си странна поза. — Преди два месеца само, вие си спомняте, нали? — беше седемдесет и петата годишнина! Всичко си бе както преди — огромен портрет, огромно заглавие — «Великият Продължител». Нали?