Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Самуил Мокри дигна поглед, огледа запаленото село, стълпените селяци пред коня му. Що можеше да стори сега? Той махна с ръка към селяците:
— Вървете, спасявайте, каквото може още да се спаси. Приберете и добитъка си.
Великият войвода обходи всички тия места, мина и оттатък Струма, и оттатък Места, прати люде чак в Пдъвдивската област, където бяха навлезли три от българските дружини. Подбра всички тия дружини и ги върна в България. Те всички бяха палили и грабили, великият войвода не знаеше кого да съди и наказва. Като се върна във Воден, казаха му, че предния ден бе паднала Верея, но сърцето му не се зарадва.
Самуил прати да повикат войника Бабчор от костурския полк. Бабчор дотича развеселен от желанието на великия войвода да го види. Самуил му каза:
— Искам да ме заведеш в родното си село. Приготви се за път.
Най-напред тръгнаха неколцина конни войници; между тях беше и Бабчор, също на кон. Те трябваше да водят към непознатото село. На петнайсетина разтега след тях яздеше великият войвода и веднага след него — Радой. Сам великият войвода потърси тоя път слугата си, поиска да върви по-близу до него. Слугата забеляза вълнението му, ала като не знаеше що ставаше с господаря, побоя се да не би той пак да извърши нещо неразумно поради своята добрина и доверчивост. Самуил го повика по-близу, а той съвсем се прилепи към него и започна отдалеко да го поучава:
— Чо-човек за всяко нещо трябва да си отваря очите на четири… Защо ще се оставиш тоя или оня да те мами…
Самуил познаваше тая непрестанна и прекалена грижа на слугата си, но с това той сега му беше още по-мил, по-близък, по-нужен. Великият войвода се вълнуваше от предстоящата среща с Биляна и във вълнението му имаше и радост, и скръб, и някакъв неясен, детински страх. Като се отдалечиха от Воден по посока към Сетина, той се поизвърна към слугата си:
— Ти помниш ли… воденичарката? Нели така я наричаше…
Радой наостри уши: какво сега пък с тая воденичарка! Той си мислеше, че Биляна бе изчезнала от ума на Самуила и намираше, че е по-добре и за двамата да не се виждат, да не се знаят повече. Той промърмори:
— Добре стори тя, че си отиде…
Самуил подвикна, вече без да се обръща:
— При нея отиваме.
Друга една малка дружина конници, която придружаваше великия войвода, вървеше доста далеко назад и те двамата като да бяха сами на път, както някога. Самуил искаше да говори за Биляна и сега чакаше отговора на слугата, но — чудно, Радой се бавеше, а това не беше по нрава му. Неочаквано бе бликнала и в сърцето на слугата радост от предстоящата среща с воденичарката. Помнеше я Радой добре и как се обръща човешкото сърце — изеднаж той премного се зараадва, че господарят му отиваше пак при нея.
Те вече не заговориха за Биляна чак до родното село на Бабчор, но през целия път чувствуваха и двамата, че държаха в ума си една и съща мисъл. Другите неколцина конници, които вървяха напред заедно с Бабчор, скоро се отбиха от главния път, а веднага след тях завиха и те двамата, господарят и слугата, близу един след друг, като да се бояха да не изостанат. И времето беше хубаво тоя ден — наближаваше вече лято, пътят минаваше през гъсти зелени гори, край тревисти поляни, обсипани с всякакви цветя. Нощта ги настигна към отсамните подножия на Вич.
На другия ден беше неделя и всички Бабчоровци останаха в къщи на неделна почивка. И такова беше времето, повече за почивка сега, между пролетта и лятото, когато всичко беше оставено да расте и зрее под топлото слънце. Старият Бабчор слезе още рано в селото, а в хижата бяха само жените.
Малина донесе отвън пълно ведро с вода, сипа в него и топла вода от почернялото котле, което висеше на верига над огнището. Въла, сестра й, изкриви очи и не пропусна да изломоти:
— Болярката пак ще се къпе.
Това се повтаряше всяка неделна сутрин, както се повтаряше непрестанно всяко нещо в живота на тия люде. Малина премести пълното ведро в стаичката на Биляна. И започна всекинеделното измиване на недъгавата. Тя и сама си помагаше донякъде, но повече я измиваше Малина като малко, безпомощно дете. Някаква особена радост, особено някакво наслаждение изпитваше девойката, когато вземаше в силните си ръце немощното тяло на Биляна. Селското момиче изпитваше към недъгавата все същата милост и привързаност, но се докосваше до нежното, почти детско тяло със сладост и майчинсжи копнеж да погали чистата, бледа кожа. Тялото на Биляна имаше и приятен дъх, та Малина често завираше нос чак под изострената й брадичка и я душеше като крава телето си. Биляна тихо се засмиваше на тия милувки, на тая голяма обич, а девойката повтаряше: