Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Жилбер потисна радостта си. Впрочем скоро ентусиазмът му се охлади.

Влязоха през Дяволската бариера117. Предградието беше отвратително мръсно — болни, които носеха към болницата, лежаха на носилки, полуголи деца играеха в калта с кучета, крави и прасета.

Лицето на Жилбер помръкна.

— Намирате, че всичко това е грозно, нали? — попита старият човек. — Е, добре, след малко тази гледка ще изчезне. Да имаш крава или прасе — все пак е богатство, а дете — радост. Що се отнася до калта — с нея ще се сблъскате навсякъде.

Все пак, тъй като продължаваха да вървят, а мълчанието на непознатия се превръщаше в безпокойство, Жилбер подхвърли:

— Далече ли живеете, господине?

— Наближаваме — отвърна старецът, когото този въпрос сякаш натъжи още повече.

Вървейки по улица „Дю Фур“, те минаха покрай великолепните сгради и главния вход на Отел дьо Суасон, чиито разкошни градини се простираха по посока на улиците „Грьонел“ и „Дьо-з-екю“. Минаха покрай една църква, която се стори на Жилбер много красива. Той се спря за миг, за да я разгледа.

— Ето една хубава сграда — каза той.

— Това е „Сент Юсташ“ — обясни старецът.

После вдигна глава.

— Осем часа! — провикна се той. — О, Господи, Господи! Вървете бързо, млади човече, вървете!

Непознатият ускори крачка. Жилбер го последва.

— Между другото — каза първият след няколко минути студено мълчание, което започваше да безпокои Жилбер — забравих да ви кажа, че съм женен. При това жена ми е истинска парижанка. Тя сигурно ще ни се кара, че се прибираме толкова късно. А освен това трябва да ви предупредя, че тя се пази от непознати.

— Бихте ли желали да си тръгна, господине? — попита Жилбер, на когото тези думи изведнъж охладиха въодушевлението.

— Не, приятелю, не! Елате, аз ви поканих да дойдете у нас!

Жилбер вдигна очи и в ъгъла на площада, над една бакалничка, под последните слънчеви лъчи на умиращия ден прочете думите улица „Пластриер“.

Най-сетне старецът се спря пред една градинска врата, чиято горна част беше направена от решетки. Малка връвчица се показваше от един отвор. Старецът дръпна връвчицата и вратата се отвори. Той се обърна към Жилбер, видя, че стои нерешително на прага, и каза:

— Влезте бързо!

И затвори вратата след тях. След няколко крачки в тъмнината Жилбер се удари в първото стъпало на стръмно и тъмно стълбище. Старецът, свикнал с мястото, беше вече изкачил дузина стъпала.

Жилбер го настигна и се спря, когато спря и той. Бяха стъпили върху износена изтривалка и се намираха на една площадка с две врати. Старецът дръпна един крак на сърна, провесен на шнур от завеса, и остър звън отекна във вътрешността на помещението. Тогава през прозорчето се дочу тътрене на крака, обути в пантофи, и вратата се отвори. На прага се появи жена на петдесет-петдесет и пет години. Изведнъж се смесиха два гласа — единият беше гласът на стареца, а другият — на жената, която беше отворила вратата. Единият от двата гласа питаше плахо: