Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Хайде, хайде! Виждам, че наистина не го познавате. Но да говорим за вас, приятелю, ако обичате.
— Аз ли? Отивах в Париж. Вие парижанин ли сте, господине?
— Да… тоест не.
— Е! Кое от двете? — попита Жилбер, като се усмихна.
— Не обичам да лъжа и си давам сметка за това всеки път, когато човек трябва да помисли, преди да проговори. Парижанин съм, ако под парижанин се разбира човек, който живее в Париж от дълго време и който живее парижкия живот, но не съм роден в този град. Защо ми задавате този въпрос?
— Той е свързан в съзнанието ми с разговора, който току-що водихме. Исках да кажа, че ако живеете в Париж, трябва да сте виждали Русо, за когото говорихме преди малко.
— Действително, виждал съм го няколко пъти.
— Хората го гледат, като минава, нали? Възхищават му се, сочат го с пръст като благодетеля на човечеството.
— Не. Децата го преследват и насъсквани от родителите си, го замерят с камъни.
— Ах, Господи! — изрече Жилбер с болезнено стъписване. — Но поне е богат, нали?
— Всяка вечер, когато заспива, той не знае дали на другия ден няма да се събуди в Бастилията.
— О! Колко ли мрази тогава хората!
— Нито ги обича, нито ги мрази — отвратен е от тях, това всичко.
— Да не мразиш хората, които се отнасят зле с тебе? — провикна се Жилбер. — Не мога да разбера това.
— Русо винаги е бил свободен, господине. Русо винаги е бил достатъчно силен, за да разчита само на себе си. А силата и свободата винаги правят хората кротки и добри, робството и слабостта ги правят лоши. Човек е свободен дори и в затвора, приятелю. Ако утре Русо бъде в Бастилията (а това все ще му се случи някой ден) — там той ще мисли и пише също така свободно, както в планините на Швейцария. Що се отнася до мен, то аз никога не съм мислил, че свободата на човека се състои в това той да прави каквото си поиска, а в това никаква сила никога да не го накара да върши онова, което той не иска.
— Русо ли е написал всъщност това, което изрекохте, господине?
— Така мисля — отвърна непознатият.
— Няма го в „Общественият договор“.
— Не, то е в една нова творба, наречена „Мечтанията на един самотник“.
— Господине — каза Жилбер, — смятам, че ние си приличаме по едно нещо.
— По какво?
— По това, че и двамата обичаме Русо и се възхищаваме от него.
— Да се върнем на това, от което започнахме — промълви непознатият. — Казахте, че сте напуснали господаря си във Версай?
— Да. Там трябваше да служа за забавление на лишени от работа господари, но аз си помислих, че щом съм млад, мога да уча и да вървя по своя път, че не трябва да губя ценно време от младостта си и да унижавам човешкото си достойнство.
— Това е добре — каза сериозно непознатият, — но за да проправите пътя си, имате ли предначертан план?
— Господине, имам амбицията да стана лекар.
— Хубава и благородна кариера, в която човек трябва да избира между истинската наука — скромна и мъчителна, и шарлатанството — безочливо, позлатено, дебелашко. Ако обичате истината, млади човече, станете лекар, а ако обичате блясъка — престорете се на такъв.
— Но за да учиш, трябват много пари, нали, господине?
— Трябват, разбира се, но не чак толкова много.
— Факт е — подхвана Жилбер, — че Жан-Жак Русо, който знае всичко, е учил безплатно.
— Безплатно ли? О, млади човече — каза старецът с тъжна усмивка. — Вие наричате безплатни най-скъпите неща, с които Бог е дарил хората — искреността, здравето, съня. Ето какво струва на женевския философ малкото, което е научил.
— Малкото? — извика Жилбер, почти възмутен.
— Несъмнено. Разпитайте за него и чуйте какво ще ви кажат.
— Най-напред, това е един голям музикант.
— О, не може да се каже, че „Селският гадател“115 е добра опера само защото Луи XV е изпял със страст: „Изгубих моя служител.“
— Той е и голям ботаник. Вижте писмата му, до които никога не можах да се добера освен до някои страници. Трябва да го признаете — вие, който събирате растения в гората.
— О! Човек понякога се смята за ботаник, но често не е такъв…
— Довършете.
— … а е само събирач на билки и още…
— Русо знае и латински.
— Твърде зле.
— И все пак аз прочетох в един вестник, че е превел един латински автор, наречен Тацит.
— Защото в своята гордост (уви, всеки човек е горд на моменти) той е поискал да предприеме едновременно всички неща, но в предговора на книгата — единствената книга, която е превел — той признава, че разбира зле Тацит и че Тацит е силен съперник, който бързо го е уморил. Не, не, добри ми младежо, напук на вашето възхищение трябва да ви кажа, че няма човек с универсални възможности.
115
Произведение на Русо, виж глава Тридесет и четвърта — бел.прев.