Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Историческая проза » Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:

Годината е 1770. Бедността и мизерията са завладели Париж. Андре дьо Таверне започна своите първи стъпки в кралския двор, ухажвана от самия крал Луи XV. Величествената Мария-Антоанета има трудната задача да се пребори с конкуренцията не само в кралския двор, но и в сърцата на хората, както и нелеката цел да накара младия, все още невстъпил в длъжност Луи XVI да й обърне внимание. Всичко обаче се обърква, когато масонът Жозеф Балзамо се завръща във Франция, прокламирайки идеите за равенство и свобода. Започва да се плете голям заговор, който ще доведе до изригването на едно от най-великите събития в човешката история — Великата френска революция.
1 ... 120 121 122 123 124 125 126 127 128 ... 377
Перейти на страницу:

— Хайде, хайде! Виждам, че наистина не го познавате. Но да говорим за вас, приятелю, ако обичате.

— Аз ли? Отивах в Париж. Вие парижанин ли сте, господине?

— Да… тоест не.

— Е! Кое от двете? — попита Жилбер, като се усмихна.

— Не обичам да лъжа и си давам сметка за това всеки път, когато човек трябва да помисли, преди да проговори. Парижанин съм, ако под парижанин се разбира човек, който живее в Париж от дълго време и който живее парижкия живот, но не съм роден в този град. Защо ми задавате този въпрос?

— Той е свързан в съзнанието ми с разговора, който току-що водихме. Исках да кажа, че ако живеете в Париж, трябва да сте виждали Русо, за когото говорихме преди малко.

— Действително, виждал съм го няколко пъти.

— Хората го гледат, като минава, нали? Възхищават му се, сочат го с пръст като благодетеля на човечеството.

— Не. Децата го преследват и насъсквани от родителите си, го замерят с камъни.

— Ах, Господи! — изрече Жилбер с болезнено стъписване. — Но поне е богат, нали?

— Всяка вечер, когато заспива, той не знае дали на другия ден няма да се събуди в Бастилията.

— О! Колко ли мрази тогава хората!

— Нито ги обича, нито ги мрази — отвратен е от тях, това всичко.

— Да не мразиш хората, които се отнасят зле с тебе? — провикна се Жилбер. — Не мога да разбера това.

— Русо винаги е бил свободен, господине. Русо винаги е бил достатъчно силен, за да разчита само на себе си. А силата и свободата винаги правят хората кротки и добри, робството и слабостта ги правят лоши. Човек е свободен дори и в затвора, приятелю. Ако утре Русо бъде в Бастилията (а това все ще му се случи някой ден) — там той ще мисли и пише също така свободно, както в планините на Швейцария. Що се отнася до мен, то аз никога не съм мислил, че свободата на човека се състои в това той да прави каквото си поиска, а в това никаква сила никога да не го накара да върши онова, което той не иска.

— Русо ли е написал всъщност това, което изрекохте, господине?

— Така мисля — отвърна непознатият.

— Няма го в „Общественият договор“.

— Не, то е в една нова творба, наречена „Мечтанията на един самотник“.

— Господине — каза Жилбер, — смятам, че ние си приличаме по едно нещо.

— По какво?

— По това, че и двамата обичаме Русо и се възхищаваме от него.

— Да се върнем на това, от което започнахме — промълви непознатият. — Казахте, че сте напуснали господаря си във Версай?

— Да. Там трябваше да служа за забавление на лишени от работа господари, но аз си помислих, че щом съм млад, мога да уча и да вървя по своя път, че не трябва да губя ценно време от младостта си и да унижавам човешкото си достойнство.

— Това е добре — каза сериозно непознатият, — но за да проправите пътя си, имате ли предначертан план?

— Господине, имам амбицията да стана лекар.

— Хубава и благородна кариера, в която човек трябва да избира между истинската наука — скромна и мъчителна, и шарлатанството — безочливо, позлатено, дебелашко. Ако обичате истината, млади човече, станете лекар, а ако обичате блясъка — престорете се на такъв.

— Но за да учиш, трябват много пари, нали, господине?

— Трябват, разбира се, но не чак толкова много.

— Факт е — подхвана Жилбер, — че Жан-Жак Русо, който знае всичко, е учил безплатно.

— Безплатно ли? О, млади човече — каза старецът с тъжна усмивка. — Вие наричате безплатни най-скъпите неща, с които Бог е дарил хората — искреността, здравето, съня. Ето какво струва на женевския философ малкото, което е научил.

— Малкото? — извика Жилбер, почти възмутен.

— Несъмнено. Разпитайте за него и чуйте какво ще ви кажат.

— Най-напред, това е един голям музикант.

— О, не може да се каже, че „Селският гадател“115 е добра опера само защото Луи XV е изпял със страст: „Изгубих моя служител.“

— Той е и голям ботаник. Вижте писмата му, до които никога не можах да се добера освен до някои страници. Трябва да го признаете — вие, който събирате растения в гората.

— О! Човек понякога се смята за ботаник, но често не е такъв…

— Довършете.

— … а е само събирач на билки и още…

— Русо знае и латински.

— Твърде зле.

— И все пак аз прочетох в един вестник, че е превел един латински автор, наречен Тацит.

— Защото в своята гордост (уви, всеки човек е горд на моменти) той е поискал да предприеме едновременно всички неща, но в предговора на книгата — единствената книга, която е превел — той признава, че разбира зле Тацит и че Тацит е силен съперник, който бързо го е уморил. Не, не, добри ми младежо, напук на вашето възхищение трябва да ви кажа, че няма човек с универсални възможности.

вернуться

115

Произведение на Русо, виж глава Тридесет и четвърта — бел.прев.

1 ... 120 121 122 123 124 125 126 127 128 ... 377
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)