Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— О, не, не съм мързелив. Вместо да ме карате да работя някаква физическа работа, дайте ми книги, дайте ми един полутъмен кабинет и ще видите дали моите дни и нощи няма да бъдат заети от работата, която обичам.
Странникът погледна нежните бели ръце на младежа.
— Това е предразположение — каза той, — инстинкт. Но в края на краищата — продължи той, — ако не сте били в колеж, поне сте ходили на училище?
Жилбер поклати глава.
— Знаете ли да четете и пишете?
— Преди да умре, майка ми успя да ме понаучи да чета. Като виждаше, че съм слаб тялом, тя винаги казваше: „От него никога няма да стане добър работник, трябва да го направим свещеник или учен.“ Когато понякога не исках да слушам уроците й, тя ми повтаряше: „Научи се да четеш, Жилбер, и няма да цепиш дърва, няма да караш каруца, няма да дялаш камъни.“ За съжаление аз едва се бях научил да чета, когато тя почина.
— А кой ви научи да пишете?
— Сам се научих. С една пръчица, която подострях, и с пясък, който пресявах. В продължение на две години пишех с печатни букви, които преписвах от една книга, без да зная, че има и други букви освен тези, които се научих да изписвам доста успешно. Най-после, един ден — трябва да е било преди около три години — госпожица Андре замина за манастира. Нямахме новини от няколко дни, когато раздавачът ми даде нейно писмо за баща й. Тогава видях, че съществуват и други букви освен печатните. Господин Дьо Таверне счупи печата и хвърли плика. Аз прибрах грижливо този плик и го запазих. После, когато раздавачът дойде отново, аз го накарах да ми прочете адреса, който се състоеше от следното: „За господин барона Дьо Таверне Мезон-Руж, в замъка му, да се предаде чрез Пиерфит.“ Под всяка ръкописна буква аз написах съответната печатна. И видях, че с изключение на три букви всички букви от азбуката се съдържаха в тези два реда. После започнах да подражавам на буквите, написани от госпожица Дьо Таверне. В продължение на осем дни бях възпроизвел този адрес може би десет хиляди пъти и вече знаех да пиша. Пиша посредствено, но по-скоро добре, отколкото зле. Ами вие самият впрочем, който сте толкова добър към мен, не упражнявате ли някаква професия? Облечен сте като финансист.
Старецът се усмихна с нежна и меланхолична усмивка.
— Имам професия — каза той, — вярно е, защото всеки човек трябва да има такава, но на нея са съвършено чужди финансите. Един финансист в никакъв случай не би събирал треви.
— Тогава вие сте беден?
— Да.
— Бедните са тези, които дават! Бедността ги е направила мъдри, а един добър съвет струва повече от златен луидор. Дайте ми съвет.
— Може би ще направя и нещо повече.
Жилбер се усмихна.
— Имах такива надежди — каза той.
— Колко смятате, че ви трябва, за да живеете?
— О, твърде малко.
— Може би вие изобщо не познавате Париж?
— За първи път го зърнах вчера от замъка Люсиен.
— В такъв случай вие съвсем не знаете, че да се живее в големия град струва скъпо?
— Колко приблизително? Кажете една сума.
— С удоволствие. Вижте, например нещо, което струва едно су в провинцията, в Париж струва три.
— Е, добре! — каза Жилбер. — Ако предположим, че имам някакъв подслон, където мога да си почивам след работа, за останалото ще са ми необходими приблизително шест су на ден.
— Добре, приятелю! — възкликна непознатият. — Такива хора харесвам! Елате с мен в Париж и аз ще ви намеря независима професия, от която да живеете.
— О, господине! — провикна се Жилбер, опиянен от радост.
А после, съвземайки се, добави:
— Разбира се от само себе си, че ще работя, и това, което ще правите, няма да е милостиня?
— Съвсем не! О, бъдете спокоен, синко! Не съм толкова богат, че да давам милостиня, и най-вече не съм луд, че да я давам на случайни хора.
— Отлично тогава! — каза Жилбер, когото тези мизантропски разсъждения зарадваха, вместо да го наранят.
Старецът се надигна, опирайки се на бастуна си.
— А сега — каза той по-весело, — сега, когато вече имате предложение за работа, би ли ви харесало да напълним втора кутия с растения? Аз нося тук листове хартия, върху които ще разделим по видове събраното. Между другото гладен ли сте още? Остана ми хляб.
— Да го оставим за следобед, господине, ако обичате.
— Поне изяжте черешите, те ще ни пречат.
— Добре тогава, но позволете аз да нося кутията, ще вървите по-леко. Аз съм свикнал да ходя, но вие може би ще се уморите.
— Но вижте, вие ми носите щастие — струва ми се, че там, долу, забелязвам полски миши уши, каквито търся напразно от сутринта, а под вашия крак има — внимавайте — воден рожец. Чакайте, чакайте! Не ги изскубвайте! О, вие не сте още събирач на билки, млади ми приятелю! Едното растение е още много влажно, за да бъде откъснато, а пък другото не е достатъчно покарало. Като минем оттук към три часа, ще откъснем мишите уши, а водния рожец след осем дни. Освен това искам да го покажа на един мой приятел учен, пред когото ще ходатайствам за вас. А сега ме заведете на мястото, за което ми говорихте преди малко и където сте видели хубави влакнести мъхове.