Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Съвсем не — каза той. — Кутията ми е почти пълна. Имам нужда само от няколко мъха. Казаха ми, че в тази местност растели влакнести мъхове.

— Чакайте, чакайте — каза Жилбер, — мисля, че ги видях върху една скала преди малко.

— Но откъде знаете, че растенията, които сте видели, са влакнести мъхове?

— Аз съм роден край гори, господине, и освен това дъщерята на човека, при когото бях отгледан, се занимаваше с ботаника.

— А вие усещахте ли влечение към ботаниката?

— Ах, господине, когато чуех от Никол — Никол беше камериерката на госпожица Андре — та когато я чуех да казва, че господарката й напразно търси някое растение из околностите на Таверне, исках от Никол да се опита да разбере каква е формата му. Тогава често, без да знае, че аз съм отправил подобна молба, госпожица Андре го рисуваше с молив. Никол веднага вземаше рисунката и ми я даваше. Тогава аз тичах из полята, долините и горите, докато го намеря. После, след като вече го бях намерил, го изкопавах с лопата, а през нощта го засаждах насред моравата, така че някоя хубава сутрин, като се разхождаше, госпожица Андре надаваше радостен вик и казваше: „Ах, Боже мой, колко странно! Ето растението, което търся навсякъде!“

Старецът изгледа Жилбер с още по-голямо внимание, отколкото до този момент.

— Е, добре — каза старецът, — продължавайте да изучавате ботаниката, млади човече! Тя ще ви отведе по най-краткия път до медицината. Бог не е създал нищо излишно, повярвайте ми, и всяко растение един ден ще има значение за науката. Най-напред се научете да разпознавате простите растения, а после пък научете какви са техните свойства.

— В Париж има ли училища?

— И то дори безплатни, като например училището по хирургия — едно от най-добрите дела на сегашното кралско управление.

— Ще посещавам занятията му.

— Нищо по-лесно от това, защото предполагам, че вашите родители, виждайки склонността ви, ще ви предоставят нужната за храна издръжка.

— Аз нямам родители, но бъдете спокоен, ще се прехранвам с работата си.

— Сигурно. И понеже сте чели произведенията на Русо, смятате, че всеки човек — пък бил той и син на принц — трябва да изучи някой занаят.

— Не съм чел „Емил“, а мисля, че тази препоръка е оттам, нали?

— Да.

— Но съм чувал господин Дьо Таверне да се подиграва с тази препоръка, изказвайки уж съжаление, че не е направил от сина си дърводелец.

— А какво е направил от него? — попита непознатият.

— Офицер.

Старецът се усмихна.

— Да, всички благородници са такива — вместо да научат децата си на занаят, с който могат да живеят, те ги учат на занаят, от който може да умреш. Но вие не сте син на благородник и знаете някакъв занаят, предполагам?

— Господине, казах ви, че не зная нищо, а и ще ви призная, че изпитвам ужас от всяка работа, която налага на тялото да извършва груби и трудни движения.

— А! — възкликна старецът. — Значи вие сте мързелив?