Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Жилбер усети, че се изчервява от срам, и без да осъзнава какво точно казва, прошепна:
— Добър ден, господине.
— Добър ден, приятелю — каза Жак. — Добре ли спахте?
— Да, господине.
— Да не би случайно да сте сомнамбул?
Жилбер не знаеше какво е сомнамбул, но разбра, че въпросът се отнасяше за изсипания фасул.
— Да, господине, добре разбирам защо ми казвате това. Да, аз съм виновен за стореното, признавам това, но мисля, че е поправимо.
— Така е. Но защо свещта е изгоряла докрай?
— Стоях до много късно.
— И защо стояхте до късно? — попита подозрително Жак.
— За да чета.
Жак, станал още по-подозрителен, огледа натъпкания таван.
— Този първи лист — каза Жилбер, показвайки първия чувал, който беше откачил и прочел, — този първи лист, върху който случайно хвърлих поглед, ме заинтригува много… Но вие, господине, който знаете толкова много неща, трябва да знаете от коя книга е той?
Жак хвърли върху него небрежен поглед и каза:
— Не зная.
— Несъмнено това е някакъв роман — каза Жилбер.
— Роман, така ли мислите?
— Така смятам, понеже в него се говори за любов, с тази разлика, че се говори по-интересно, отколкото в романите.
— А аз смятам, че вие се лъжете — каза живо старецът. — Авторът, напротив, е искал да даде на света пример с един човек, който се разкрива пред себеподобните си такъв, какъвто Бог го е създал.
— Значи вие познавате автора?
— Авторът е Жан-Жак Русо.
— Русо! — възкликна живо младият човек.
— Да. Тук има някои страници от последната му книга — откъснати и разхвърляни.
— Значи този беден, непознат и потиснат младеж, който почти проси по пътищата, по които броди пеша, е Русо — човекът, който е написал „Емил“ и „Общественият договор“?
— И да, и не — каза старецът с трудно обясним меланхоличен израз на лицето. — Не, това не е бил той. Авторът на „Общественият договор“ и на „Емил“ е човек, разочарован от света, от живота, от славата и донякъде от Бога, а другият Русо — това е Русо, авторът на историята на госпожа Дьо Варен, детето, влязло през вратата на живота така, както зората настъпва, детето със своите радости и надежди. Между двамата Русо има пропаст, която винаги ще ги разделя… помежду им са тридесет години нещастия!
Старецът поклати глава, отпусна тъжно ръце и потъна в дълбок размисъл.
Жилбер беше зашеметен.
— И така значи — каза той, — това приключение с госпожица Гале и госпожица Дьо Графенрие е истинско? И той е изпитал тази пламенна любов към госпожа Дьо Варен? Значи любовта към тази, която му е принадлежала, по-скоро го е натъжавала, отколкото да го възнася, както би трябвало да се очаква. Значи това не е една красива измислица?!
— Млади човече — каза старецът, — Русо никога не е лъгал. Спомняте ли си неговият девиз: Vitam impendere vero. Означава: „Давам живота си за истината.“
— С други думи — продължи Жилбер, — е възможно един човек да тръгне оттам, откъдето е тръгнал Русо, и да бъде обичан от една хубава благородничка! О, Боже мой! Знаете ли, че това дава луда надежда на онези, които са тръгнали от низините като него и са погледнали по-нависоко от положението си?
— Вие сте влюбен — каза Жак — и вашият случай е подобен на този на Русо.
Жилбер се изчерви и не отговори нищо на въпроса.
— Но не всички жени са като госпожа Дьо Варен — каза той. — Сред тях има горди, непристъпни, изпълни с презрение. Лудост е да ги обичаш.
Старецът потръпна.
— Жена ми сигурно се е събудила — каза той, прекъсвайки рязко разговора. — Да слезем. Между другото денят на един работник трябва винаги да започва много рано. Елате, млади човече, елате.
— Вярно, извинете, господине — каза Жилбер, — но има разговори, които ме опияняват, книги, които ме възбуждат, и мисли, които ме подлудяват.
— Е, младежо, вие сте влюбен — промълви старецът.
Показвайки пътя на Жилбер, Жак го изчака да излезе и затвори вратата с катинар след него.
Този път Жак отведе Жилбер направо в стаята, която Терез предишната вечер бе нарекла негов кабинет. Пеперуди под стъклени похлупаци, растения и минерали в рамки от тъмно дърво, книги в огромна библиотека, дълга тясна маса, покрита със зелено-черна изтъркана от употреба вълнена покривка, и върху нея — добре подредени ръкописи, четири кресла от дива череша, потъмнели и покрити с тапицерия от конски косми — това беше мебелировката на кабинета.
Жилбер влезе почтително в кабинета, който току-що описахме; той намираше мебелировката почти разкошна, защото тя беше подобна на тази в Таверне. Най-много от всичко го впечатли едно малко облепено с восъчна хартия прозорче.