Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Не пийте от тази вода, млади човече, тя е заразена от разлагането на мъртвите растения, останали в нея от миналата година, а също и от жабуняка, плуващ на повърхността й. Вземете си по-добре няколко череши, те ще ви освежат не по-зле от водата. Вземете си, каня ви да го сторите, защото виждам, че вие не сте някой досадник.

— Вярно е, господине, да бъда досаден е нещо, което противоречи изцяло на моята същност, а и аз самият се страхувам най-много от това да не бъда досаден. Току-що го доказах във Версай.

— А, значи вие идвате от Версай? — попита странникът, като се вгледа в Жилбер.

— Да, господине — отвърна младежът.

— Това е богато място. Трябва да си много беден или много горд, за да умреш от глад там.

— Аз съм и едното, и другото, господине.

— Скарали сте се с вашия господар ли? — попита плахо странникът, който следеше неотстъпно Жилбер с питащия си поглед и едновременно с това редеше растенията в кутията си.

— Нямам господар, господине.

— Приятелю — каза странникът като покри главата си с ръце, — това е много амбициозен отговор.

— Но при все това е верен.

— А какви са вашите принципи! Кажете! Изглеждате ми много млад, приятелю, за да имате установени принципи.

— Господине, знам, че всички хора са братя и че всеки човек с раждането си поема определени задължения към братята си. Зная, че Бог ме е дарил с известна стойност, колкото и малка да е тя, и че щом аз признавам стойността на другите, мога да изисквам и те да признаят моята, ако не преувеличавам. Тъй като не върша нищо несправедливо или опозоряващо, имам право на известно уважение като човек от страна на другите.

— О, о! — каза странникът. — Вие сте се занимавали с наука?

— Не, господине, не — за нещастие. Чел съм само „Разсъждения върху неравнопоставеността“ и „Общественият договор“. От тези две книги черпя моите знания, а може би от тях произлизат и всичките ми мечти.

При тези думи на младежа очите на непознатия се оживиха. Той направи едно движение, с което едва не счупи един стрък сухоцвет, който се беше понадигнал от кутията.

— И какви са принципите, които проповядвате?

— На Русо — довърши младежът. — О, господине, не съм учил философия в колеж, но моят инстинкт ми подсказва съвършенството и полезността на „Общественият договор“ сред всички книги, които съм чел. Нещастието кара човек да узрее преждевременно, господине, що се отнася до мечтите, то ако бъдат оставени да следват естествения си ход, те могат да завършат зле.

— За кого намеквате? — попита той, изчервявайки се.

— За никого, господине — каза Жилбер.

— Приличате ми на човек, изучавал женевския философ. Да не би да намеквате за живота му?

— Не го познавам — отговори наивно Жилбер.

— Не го ли познавате? — непознатият въздъхна. — Ех, млади човече, той е един нещастен човек.

— Невъзможно! Жан-Жак Русо нещастен?! Но, в такъв случай няма вече справедливост — нито тук, на земята, нито там — на небето. Нещастен! Човекът, който е посветил живота си на човешкото щастие?!