Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Аз, писарят! Отивам си, да знаете. Лека нощ, гражданино Жилбер.
— Лека нощ, гражданино. Вратата се хлопна.
Писарят от военното министерство наблюдаваше сцената с голямо внимание и докато вратата беше отворена, хвърли поглед към дъното на първото отделение на стаята.
Той забеляза жандарма Дюшен и веднага си направи извода, че кралицата се охранява само от двама души.
Когато писарят от Консиержери се обърна към него, той си придаде безразличен вид и се престори, че нищо не забелязва.
Когато напускаха Консиержери, писарите се разминаха с двама души, които влизаха в затвора.
Това бяха Гракх и братовчедът му Мардохей.
— Кои са тези? — попита писарят от военното министерство.
— Познавам само единия — отвърна колегата му. — Това е ключарят и се казва Гракх.
— Аха — рече любопитният с онова старание, което винаги се проявява от хора, желаещи да изглеждат съвсем безразлични към получената информация. — Значи на ключарите е разрешено да излизат от Консиержери…
— Само в определени дни — рече писарят от Консиержери.
Военният писар повече нищо не попита. Двамата нови приятели се запътиха към моста Шанже. На ъгъла на площад Шателе военният писар, както предварително бе казал, купи дванадесет дузини стриди.
Къщата на писаря от военното министерство бе съвсем обикновена. Гражданинът Дюран заемаше три стаи на площад Грев в един дом без вратар. В този дом всеки наемател си имаше ключ от входната врата, но по обща уговорка, ако някой не си носеше ключа, трябваше да похлопа няколко пъти според етажа, който заемаше, и тъй му отваряха неговите собствени хора.
Гражданинът Дюран имаше обаче ключ и не се наложи да безпокои наемателите.
Жената на военния писар особено се хареса на неговия колега.
Госпожа Дюран наистина бе прекрасна жена и печалният израз на лицето й придаваше особена прелест. За отбелязване е, че скръбта е едно от най-сигурните средства, с които жените могат да обаят един мъж. Скръбта върху лицата им кара всички мъже по света да се влюбват, дори и писарите, тъй като, каквото и да се говори, и писарите са мъже, а в света няма сърце, което да не се надява, че би могло да утеши една натъжена жена.
Двамата писари вечеряха с огромна охота. От тримата сътрапезници само госпожа Дюран въобще не се хранеше.
Но докато траеше вечерята, от едната или пък от другата страна не престанаха да се задават въпроси.
Писарят от военното министерство разпитваше събрата си с подчертано внимание за различни обичаи и навици в Консиержери, за дните на процесите, за охраната.
Писарят от Консиержери, очарован от вниманието, с което го слушаха, отговаряше с огромно удоволствие и обясняваше какви са нравите на ключарите, на ФукеТренвил, дори и на палача, главния артист на трагедиите, които се разиграваха всеки ден на Площада на революцията.
Като свърши, той помоли събрата си да му поразкаже и той нещо за военното министерство.
— О — рече Дюран, — аз не знам кой знае колко неща, защото в действителност съм помощник на писаря. Всъщност върша работата на главния писар, но това само увеличава труда ми без никаква лична полза за мене. Какво да се прави? Това е навикът на всички бюрократи, дори и на революционерите. Земята и небето може един ден да се променят, но работите в канцелариите — никога…
— Докато имате работа в Консиержери, гражданино — обади се съдебният писар, — аз ще ви помагам.
Той беше готов на всичко, очарован от прекрасното вино на домакина и от сиянието в очите на неговата жена.
— О, благодаря предварително! — отговори гражданинът Дюран. — Всичко, което променя навиците и мястото на работа на един нещастен писар, е развлечение за него и аз мисля, че то много ще ми помогне да свърша работата си в Консиержери по-бързо, отколкото се изисква. Не ми е приятно само едно — че няма да мога да вода всяка вечер в канцеларията ви жена си. Тя не е свикнала никак да си стои сама у дома!
— Не виждам защо да не го вършите — възрази писарят от Консиержери, съблазнен от идеята да вижда госпожа Дюран и в канцеларията си. И то всеки ден.
— Тя би могла да ми диктува — продължи гражданинът Дюран. — А понякога, ако нашата вечеря сега не ви се е сторила лоша, ще ни придружавате до дома и ще вечеряме заедно.
— Може, но не твърде често — отвърна съдебният писар и неочаквано искрено, дори глуповато додаде: — Да ви призная, всеки път, когато закъснея да се прибера в една къща на улица ПетиМюск, ми вдигат скандали…
— Както и да е, вие все пак ще ни посещавате понякога, нали? Чудесно. Какво ще кажеш ти за това, скъпа?
Бледата и натъжена госпожа Дюран вдигна очи към мъжа си и каза: