Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Тази променчивост на характера, както Лестър добре знаеше, беше най-опасна за ония, на които съдбата бе отредила да спечелят нейното благоволеше и които зависеха повече от нейното лично отношение, отколкото от услугите, които биха могли да окажат на кралството й. Разположението й към Бърли или Уолсингам, което по степента си не можеше изобщо да се сравнява с това, на което той се радваше, бе изградено — Лестър най-добре от всички разбираше това — върху разумната й преценка за тях, а не върху нейното пристрастие, и затова не го грозеше опасността от промяна и крушение, съпътстваща неизбежно издигналите се благодарение на личен чар и на женско благоволение. Кралицата ценеше тези изтъкнати и мъдри държавници единствено заради съветите, които й даваха, и за съображенията, които изтъкваха в подкрепа на своите мнения в Съвета; докато успехът на Лестър зависеше изцяло от онези променливи и краткотрайни изблици в настроението, които можеха да помогнат или да попречат на издигането на избраника в очите на неговата господарка — при това господарка, която непрекъснато се страхуваше да не забрави собственото си достойнство и да не подрони авторитета си на кралица, като си позволи да даде простор на женските си чувства. Лестър трезво преценяваше с какви трудности бе съпроводено неговото могъщество — „прекалено голямо, за да опази или да го захвърли“. Тревожно и напрегнато, той търсеше средства да задържи това свое несигурно положение, друг път мислеше как да се освободи безпрепятствено от него, но и за едното, и за другото съзираше твърде слаби изгледи за успех. В такива минути мислите му винаги се насочваха към тайния му брак и последиците от него. Той горчиво упрекваше себе си и нещастната графиня и отдаваше на тази прибързана стъпка, предприета в плама на онова, което сега наричаше безразсъдна страст, както невъзможността да за-твърди властта си, така и неизбежността на близкото си падение.
„Хората говорят — мислеше си Лестър в тези моменти на тревога и разкаяние, — че бих могъл да се оженя за Елизабет и да стана крал на Англия. Всичко свидетелствува, че има основания за подобни предположения. Този брак се възпява в балади, а простолюдието си хвърля шапките във въздуха от радост, като ги слуша. За него се намеква в училищата, шепне се в залата за аудиенции, проповедниците го благославят от църковния амвон; за него се четат молитви в калвинистките църкви в чужбина, дори и самите държавници тук подхвърлят подобна мисъл в Съвета. И тези дръзки намеци не се отхвърлят с порицание, нито с възмущение или насмешка, или поне с най-банално женско изявление, че тя би желала да живее и да умре като кралица-девственица. Словата й станаха по-любезни от всякога, макар да знае за слуховете, които се носят навсякъде, поведението й — по-благосклонно, погледите й — по-нежни; всичко говори, че тя желае да ме направи крал на Англия и да ме издигне над придворните бури и превратности, очаквайки само да посегна и да взема короната на най-славната империя в света. И тъкмо сега, когато аз смело бих могъл да протегна ръка, тя се оказва окована от тайна и неразкъсваема верига. А ето ги тук и писмата на Еми — възкликваше той и ги вземаше с раздразнение — с дотегливата молба да я призная открито за своя жена, да отдам дължимото и на нея, и на себе си и не знам си още какво. Струва ми се, че на себе си вече добре съм си отдал дължимото, а пък тя си мисли, че Елизабет ще посрещне тази новина с радостта на майка, която е научила за щастливия брак на своя любим син! Тя — дъщерята на Хенри който не е пощадил никой мъж в гнева си и никоя жена в страстта си — да се види измамена, доведена от играта на чувства до прага на признанието в любов към един свой поданик, който изведнъж се оказва женен! Да узнае, че са си играли с нея така, както разгулен придворен си играе с най-обикновено селско момиче! Тогава гневът й няма да се спре пред нищо, за да ме погуби!“
Като стигнеше дотук, той повикваше Варни, към чиито съвети напоследък прибягваше много по-често от преди, защото помнеше добре как упорито се противопоставяше Варни на тайния му брак. Разговорите им обикновено завършваха с тревожно умуване как, по какъв начин, да бъде представена графинята в Кенилуърт. В продължение на дълго време единственият резултат от тези съвещания бе решението празненствата да се отлагат от ден на ден. Накрая обаче настъпи момент да се вземе окончателно становище.