Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Тези думи на непознатия Клариса можеше да приеме само като шега и затова му посочи с ръка вратата.
— Какво искате? Как можахте да влезете тук, без да съобщите предварително? Идете си и не ме карайте да повикам слугите.
Той се засмя подигравателно.
— Мила моя племеннице, ако повикате слугите, ще сбъркате, тъй като ще научите от мене за безчестието на баща си. Вие не трябва да се плашите, нищо зло не ще ви направя.
Клариса се засмя, тъй като го взе за побъркан, и му каза:
— На роднините си, разбира се, не бива да посочваме вратата; влезте и седнете.
Човекът се приближи, ала не искаше да седне; той наблюдаваше внимателно Клариса.
— Ти много приличаш на баща си, същи Ягодкин.
— Познавате ли баща ми? — прекъсна го Клариса.
— Как не ще познавам брата си? Наистина изтекоха много години на нищета, а той живееше в изобилие; но макар че е богат, съвестта му не е спокойна, тъй като заради него аз станах просяк.
Клариса се отдръпна; ако и да смяташе, че има работа с побъркан човек, започна по-внимателно да слуша разказа му.
— Седнете. Преди малко вие казахте, че моят баща е ваш брат. Аз никога не съм чувала от него, че има брат. И как е било възможно баща ми да живее в изобилие и охолство, а вие да нямате хляб?
Комедиантът се засмя иронично.
— Това е чудна история — каза той, — която за нищо на света не трябва да ти разкажа. Ако ти я разправя, ти не би могла да спиш спокойно. Съвестта ще те изобличава. Ти би скъсала тези хубави дрехи, би захвърлила накита, който носиш, защото те ще изгорят мястото, до което се допират. Не ме гледай, като че съм някакъв луд. Аз говоря истината и всяка дума, която казах, мога да докажа.
— Като не искате да ми обясните нищо, защо дойдохте при мене?
— Защо съм дошъл ли? Ти ще ми се надсмееш, защото е глупаво. Аз се бях зарекъл никога да не престъпя прага на къщата на брата си, но както виждаш, дойдох в къщата му и за какво — за една изпокъсана, вехта картина — за портрета на майка ми.
Той покри лицето си с ръце и така стоя известно време.
Клариса не познаваше изкуството да се преструва, затова, дълбоко покъртена, се доближи до комедианта — защото такъв беше той — и му каза:
— Вие сте дошли тук, в тази къща, за да видите портрета на майка си?
— Това е най-голямото ми желание — каза комедиантът, като плачеше. — Толкова години отлетяха, откакто не съм виждал милите й черти. Надявам се, че само близката смърт ще ме избави от беднотията и патилата ми.
Клариса се замисли.
— Елате, аз ще ви заведа при портрета на майка ви — каза тя смело.
Комедиантът стана и я улови за ръката.
— Мило дете, как да ти благодаря за това? Аз не смея да дойда въпреки твоята готовност, защото ще имаш неприятности, ако ни видят двамата.
— Няма от какво да се страхуваме, майка ми и баща ми не са у дома, а слугите не ще кажат нищо. Вземете шапката си и елате с мен.
Комедиантът взе шапката си и тръгна подире й.
— В коя стая е портретът на майка ми? — запита той.
— В моята спалня. Поставих го над леглото си.
— Вашата стая не е ли на този етаж? — попита зачудено чичо й.
— Тя е на първия етаж, но прозорците й са към двора, а не към улицата. Елате и ще видите.
Момичето вървеше напред, а след нея — комедиантът, който се смееше лукаво. Преминаха дългия украсен коридор и се спряха пред една врата, украсена с дървени шарки.
— Ето ни — каза Клариса, като отваряше тихо вратата. Влязоха в стаята на Клариса, която бе богато украсена.
— Това е портретът — рече Клариса, като посочи с ръка един доста стар портрет на стената над леглото и.
Комедиантът погледна портрета и като коленичи, започна да се кръсти.
Клариса не желаеше да го смущава, затова излезе.
Щом се затвори вратата, той стана и демонично изражение се изписа на лицето му.
— Сам, сам! — каза той. — Сам в нейната стая. Сега бързо на работа, за да задоволя онзи, който ме изпрати тук.
Приближи до вратата и като разбра, че няма никой наблизо, извади бяло меко вещество от джоба си и го мушна в дупката на бравата. Веществото прие формата на ключа, който постави в джоба си. Човекът се доближи след това до прозореца и започна да гледа навън.
— Обикновена стълба ще е достатъчна — каза си той. Покачи се на леглото, след това прегледа добре прозореца. Над леглото се намираше шнурът на звънеца. Комедиантът извади клещи от джоба си, преряза шнура и го залепи с восък.
— Такъв звънец е безполезен, щом някой дръпне единия край, ще се раздели на две, точно на мястото, където е залепен.
Той слезе полека от леглото. Времето беше изтекло, чуха се стъпките на Клариса. Клариса бързо влезе в стаята.