Мъртвите сибирски полета

— Тя бе права, бе помилвана, но на каква цена?! Ето, четете, Волков, кръвта ще замръзне в жилите ви — на каква цена я помилват. В този акт е означено какво ще правите. Клетата Елисавета е осъдена никога да не види човешко лице. Не бе достатъчно, че я затвориха между тези стени, но са измислили нещо по-страшно и по-странно, за да не би някой да я познае. Лицето ще бъде закрито с желязна маска. Никой не ще дръзне да махне тази маска от лицето й. Две дупки ще има — едната за очите, а другата за устата. Заповедта гласи по-нататък, че маската не може да бъде махната и когато Елисавета умре: ще я погребат с нея. Вие трябва да направите тази маска, Волков, и при това още тази вечер, за да може утре преди разсъмване да й я поставят. Ще направите ли това?

Волков стана, лицето му гореше като от треска, гърдите му се повдигаха бурно — душата му се мъчеше.

— Заклех се — каза той.

— Вие сте почтен човек, Волков, подайте ръката си и бъдете уверен, че и на мен е толкова тежко, колкото и на вас.

— Знам, знам — каза Волков, — ако искате да свърша работата до утре, не ме задържайте.

— Кога ще дойдете пак? — попита капитанът.

— След два часа най-късно; ще трябва да взема мярка.

— Аз съм направил това. — И като му подаде едно парче картон, каза: — Ето я.

Волков се отдалечи; това, което научи, бе страшно, невероятно. И тъкмо той трябваше да помогне за изпълнението на тази ужасна присъда.

Но не можеше да не го направи.

Беше се заклел, че ще изработи маската, сега трябваше да изпълни клетвата си.

Влезе в ковачницата, запали огъня в огнището и сложи една желязна пръчка.

Не след дълго маската бе готова. Като изтри потта от лицето си, той зави маската в една кърпа.

Затвори след това ковачницата и след няколко минути се яви в полицията.

Масковски прегледа добре маската. Очите му се напълниха със сълзи.

— Волков, елате — каза той толкова тихо, че гласът му едва се чу.

Взе една малка лампа и тръгна напред, а Волков след него.

Започнаха да се изкачват по някаква стълба и стигнаха до най-високата част на една камбанария. Човек не можеше и да помисли, че някой е живял на тази камбанария.

Капитанът и Волков се спряха пред една вратичка, на която беше окачена голяма картина, и никой не можеше да се досети, че тук може да има някаква врата.

С леко натискане картината се отмести встрани и зад нея се откри една врата, която беше замрежена с желязна тел.

Капитан Масковски извади ключове и отвори вратата. Влязоха в един долап — това наистина беше долап, защото на дължина дори не беше и шест крачки.

През едно малко прозорче с решетка проникваше светлина.

В тази стаичка беше окована с железен синджир Елисавета. Нямаше нито легло, нито слама, за да може нещастницата да си отпочине, когато сънят я налегне.

Пред нея имаше една пръстена паница, в която Волков забеляза остатъци от храна.

Като видя капитана, Елисавета каза:

— Капитане, защо не заповядахте на войниците малко по-рано да стрелят? Тогава нямаше да се мъча повече.

— Много съжалявам, Елисавета, че съм заставен да увелича мъките ви. Вие сте помилвана, ала едновременно с това сте осъдена отсега нататък да носите маска, за да не може никой да ви познае.