Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не, в градския затвор!
Няколко минути след това двамата стояха пред едно двуетажно здание.
Офицерът прошепна нещо на стражаря, който ги пропусна през двора, откъдето се изкачиха по едни стълби и се намериха в един коридор.
Полицейският тихичко похлопа на една врата и отвътре се чу глас: „Влез!“
Волков влезе и застана мирно пред един млад човек с приятна външност.
Последният даде знак на полицая да излезе, след което сложи резето на вратата и сърдечно подаде ръка на Волков.
— Значи вие сте старият Волков — каза той. — Много съм слушал за вас. От Петербург ни заповядват да се носим добре единствено с вас. Мисля, няма да се оплачете от стоенето си тук, в Иркутск.
— Не, аз трябва да благодаря на полицията, защото в Иркутск намерих второто си отечество. Ако имате намерение да ме върнете в Москва, аз ви моля да не правите това, а да остана в Иркутск.
— Не, Волков, такова намерение нямам. Повиках ви, за да ви кажа, че властта иска от вас една услуга.
Волков се дръпна.
— Властта… иска… от мене услуга? От мене, един изгнаник, когото е изтръгнала от отечеството, на когото е отнела всичко, каквото е имал: жена, син, състояние, имот.
— Тъкмо сега можете да видите какво доверие има във вас държавата — каза шефът на полицията, — поне държавата знае, че сте от ония хора, които ако се закълнат, ще изпълнят клетвата си.
— До днес старият Волков не е престъпил клетва, нито пък е пропуснал да удържи на дадената си дума — рече Волков.
— Само честен човек може да говори така — каза шефът на полицията. — Ела до масата. Виждаш кръста и Евангелието. Ето Евангелието, сложи ръка и се закълни, че това, което видиш зад оградата на затвора, никому и никога няма да кажеш.
Волков колебливо се приближи до масата и хубаво изгледа полицейския. Чудна усмивка заигра на лицето му.
— Да се закълна, без да знам за какво? Това ми изглежда съмнително, господин капитан, тъй като не зная какво ще върша и каква награда ще получа.
— Всякакво възнаграждение можеш да искаш!
— Пари не искам — каза Волков, — но имам едно условие и, ако го изпълните, ще се съглася.
Капитанът поглади брада.
— Кажи условието си.
Очите на стария Волков светнаха. Той бе дочакал тъй дълго желания час.
— Желая да узная съдбата на един човек, за когото отдавна копнее сърцето ми. Цели 18 години нищо не съм чул за него. Ще трябва да ми обещаете, че като научите името му, ще се погрижите да разузнаете и после да ми кажете жив ли е и ако е жив, какво става с него.
— Но защо искате да узнаете за него? — попита капитанът.
— Кълна ви се, че разпитвам за него, защото искам да спася царя от някаква опасност.
— Давам тогава честна дума, че ще се осведомя за него — и той сърдечно стисна ръката на Волков.
— Сега ще се закълна — каза Волков. Той се доближи до масата и се закле.
— Благодаря, Волков, надявам се, че ще опазиш клетвата си. Седни сега при мене и аз ще ти доверя една тайна, която е само за теб, царя, неговия помощник Кардов, за мене и за никой Друг.
Капитанът се облегна на стола и почна да разправя:
— От една седмица зад стените на затвора в Иркутск има една млада хубава жена, която бе доведена една нощ, добре загърната с наметало. Тя имаше блед вид, изглеждаше болна и отпаднала. По лицето й личеше, че дълго е работила в някой живачен рудник. Въпреки че не ви е нужно нейното име, ще ви го кажа — Елисавета. С нея заедно получих и един акт, който капитан Николин е пратил в Петербург до Иван Кардов. От него разбрах в какво е обвинена тази жена. Тя направила опит да убие капитан Николин и след това да избяга заедно с другарите си. Не се знае защо е била пратена в Сибир, тъй като не се споменава нищо за това в акта. Причина все ще има, но това ще разберем по-после. Заповядаха ми да приема Елисавета и да я пазя добре. Почувствувах състрадание към нея и още в началото й дадох най-добрата стая в тази къща. Тя ми благодари с поглед. Това, което ще ти съобщя сега, Волков, никой не трябва да знае. Право да ти кажа, омръзнала ми е службата, защото много пъти онова, което ни заповядват, е ужасно и трябва да имаме в гърдите си не сърце, а камък. Желаех да смекча колкото мога съдбата на Елисавета, но не успях, тъй като на другия ден дойде телеграма, от която останах учуден.
Елисавета бе осъдена на смърт!
В телеграмата се казваше, че на утрешния ден трябва да умре. Това много ме трогна, но аз не можах да отложа присъдата.
Отидох в стаята на осъдената. Когато влязох, тя стана и ме посрещна.
— Знам какво ще ми кажете — рече тя. — В ръцете си държите смъртна присъда.
Подадох й мълком телеграмата.