Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Елисавета изпищя и падна на пода.
— Такива мъки само дяволите могат да измислят — извика тя. — Това е много повече, отколкото съм в състояние да изтърпя.
— Но нареждането трябва да бъде изпълнено. Този човек дойде с мене, за да извърши грозното дело.
Елисавета плачеше.
— Ще бъда скрита зад маска значи! — каза си тя. Волков се приближи до нея.
— Извинявайте, трябва да изпълня длъжността си. Клетва ме обвързва.
Той я повдигна, за да постави маската на лицето й, но тя го отблъсна с думите:
— Искам още един път да погледам наоколо и да видя човешки лица. Ах, аз не можех и да помисля, че ще е толкова ужасно да ме покрият с вечен мрак. Изпълнете длъжността си, майсторе! — рече след това.
Наведе глава и я опря на гърдите на Волков. Тихо, съвсем тихичко се спусна през лицето й тъмната маска. След това се чуха тъпи звуци и маската се затвори. Елисавета се строполи на пода.
— А сега, Волков, никой не бива да узнае тази тайна — каза капитанът. — Като излезем от този затвор, трябва да забравим случилото се.
Капитанът даде знак на Волков да тръгват.
— Една минутка — каза Волков. — Аз искам тук, на това място, наградата, задето изпълних длъжността си. Отговорете на въпроса, който ще ви задам.
— Ах, да, вие се интересувате за съдбата на оня човек. Добре, питайте тогава.
— Какво стана с моя син Михаил? — попита той.
— Син ви Михаил ли? Това име ми е съвсем непознато.
— То не е Михаил Волков — прекъсна го ковачът. — Той не е мой роден син. Неговият баща, първият мъж на жена ми, се казваше…
— Кажете тогава истинското име на вашия син. Как му е името?
— Михаил Бакунин — отговори Волков. — Тъй се казва. Масковски посърна и отскочи назад. За да не падне, се улови за стената. Лицето му пребледня и като трепереше, каза:
— Михаил Бакунин е ваш син? Значи за този човек копнее вашето сърце?
— Да, това е той — каза ковачът почти тържествуващо. — Моят Михаил, Михаил, когото обичам безгранично, заради когото ме заточиха в Сибир, за когото бих умрял, ако с това мога да го спася. Той живее, той е жив — това ми говори вашето лице, вашата уплаха, когато споменах името му. Да, той е жив и от неговото име мнозина треперят.
Масковски улови двете ръце на стареца и го дръпна към себе си.
— Ако искате да се ползувате с добро име пред полицията, не говорете повече за вашия син — прошепна му той.
— Да не говоря за сина си Михаил? — попита простодушно ковачът. — Че защо?
— Защото Михаил е най-опасният враг на царя, от него царят най-много се е страхувал. Видни хора също се страхуват от него, защото е водач на едно дружество, което има за цел да премахне сегашното положение в Русия, като унищожи и изгори всичко.
— И върху праха да съградят по-добър свят! — извика в този миг един женски глас.
Елисавета чу всичко и добави:
— Само гнилото и деморализираното иска да унищожи Михаил. Онова, що е добро, той пази. Той не е разбойник, а спасител и отмъстител на поробените!
Волков плачеше от радост.
— Михаиле! — извика той. — Значи ти удържа обещанието си. Ти се издигна над праха на днешните хора и си човек, който живее за народа. На драго сърце ще прекарам останалата малка част от живота си тук, в Сибир. За теб ще сложа побелялата си глава и на смъртната си постеля ще извикам: Слава на тебе, Михаиле, слава на тебе, Бакунин.
— Слава на тебе, Бакунин! — чу се изпод маската на Елисавета. — Да, старче, ти с право можеш да се гордееш със сина си. Милиони го благославят и милиони се надяват на него да ги избави от тиранията.
Сълзи течаха от очите на стареца. Той неспирно повтаряше:
— Слава на тебе, Бакунин. Слава на теб, велики сине.
XXIII. ШПИОНИНЪТ
Клариса Ягодкина лежеше в своя будоар и в ръцете си държеше една хубаво подвързана книга.
Не четеше. Погледът й блуждаеше, а мислите й бяха съвсем на друго място. Милионерката мислеше за човека, когото тъй много, тъй много обичаше.
Мислеше за Конрад Фелзингер.
Тя го видя на мястото, където обитават най-големите бедняци; видя го между първите, които се стараят да помагат на тези бедняци.
Отначало тя се влюби в неговото благородно и великодушно сърце. Неговото лице от ден на ден й ставаше все по-симпатично и тя се убеждаваше, че ако стане негова жена, ще бъде напълно щастлива.
Един чуден призрак, влязъл в стаята й, без да почука, я изтръгна от тези мисли.
Това беше човек, облечен във вехти дрехи.
Уплашена, Клариса се отдръпна.
— Защо се страхувате, девойко? — каза той. — Така ли трябва да поздравяваме роднините си?