20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Защо ме питате? — отвърна непознатият с почти грубо безстрастие.
— За да знаем — високомерно каза граф дьо Гиш. Непознатият удари мулето с петите и продължи пътя си.
С един скок дьо Гиш се намери пред него и му прегради пътя.
— Отговорете, господине — каза той, — запитаха ви учтиво, а всеки въпрос изисква отговор.
— Предполагам, че съм свободен да кажа или да не кажа кой съм на първите срещнати, на които им хрумне да ме питат за това.
Дьо Гиш потисна с голяма мъка бясното си желание да счупи кокалите на монаха.
— Най-напред — каза той, като едва се сдържа, — ние не сме първите срещнати; моят приятел е виконт дьо Бражелон, а аз съм граф дьо Гиш. После ние ви питаме съвсем не от прищявка: там лежи един ранен, умиращ, който има нужда от помощта на църквата. Ако сте свещеник, каня ви, в името на човещината, да ме последвате, за да помогнете на тоя човек; ако не сте, тогава друга работа. Предупреждавам ви, в името на учтивостта, която изглежда да ви е съвсем непозната, че ще ви накажа за вашето безочие.
Монахът побледня като мъртвец и се усмихна тъй странно, че усмивката му се заби като обида в сърцето на Раул, който не сваляше очи от него.
— Това е някой испански или фламандски шпионин — каза той и сложи ръка на пистолетите си.
В отговор получи един заплашителен поглед, бърз като светкавица.
— Е, добре, господине, ще отговорите ли? — попита дьо Гиш.
— Аз съм свещеник, господа — отвърна младият човек.
И лицето му стана като по-преди безстрастно.
— Тогава, отче — каза Раул, като махна ръка от пистолетите си и като придаде на думите си израз на почтителност, която не беше в сърцето му, — тогава, ако сте свещеник, представя ви се, както каза приятелят ми, случай да изпълните дълга си: срещнахме един
нещастен ранен, който трябва да отседне в близката странноприемница; той иска да му заведат един божи служител; придружават го нашите хора.
— Ще отида — отговори монахът. И удари с пети мулето си.
— Ако не отидете, господине — каза дьо Гиш, — повярвайте ми, че конете ни са в състояние да настигнат вашето муле и че имаме достатъчно власт, за да заповядаме да ви уловят, където и да сте. И тогава, кълна ви се, бързо ще си разчистим сметките: навсякъде ще се намерят дърво и въже.
Очите на монаха светнаха отново, но нищо повече; той повтори своето: „Ще отида“, и потегли.
— Да го последваме — рече дьо Гиш, — така ще бъде по-сигурно.
— И аз исках да ви предложа това — отвърна дьо Бражелон.
Младежите тръгнаха, като следяха монаха на разстояние пистолетен изстрел.
След пет минути монахът се обърна, за да се увери дали го следят или не.
— Виждате ли, че направихме добре? — каза Раул.
— Ужасно лице има тоя монах! — забеляза граф дьо Гиш.
— Ужасно! — отвърна Раул. — Особено изразът му; тая жълта коса, тия мътни очи, тия устни, които изчезват при най-малката произнесена дума …
— Да, да — прекъсна го дьо Гиш, когото тия подробности бяха поразили по-малко от Раул, защото той приказваше в това време, когато Раул наблюдаваше. — Да, особено лице; но тия монаси се подлагат на такива позорни мъчения; от постите стават бледни, бичуването ги прави лицемери, а очите им помътняват от плача по благата на живота, който са загубили и на който ние се радваме.
— Както и да е — каза Раул, — нещастникът ще получи своя свещеник; но наистина, ако се съди по лицето, съвестта на каещия се е по-чиста, отколкото на изповедника. А аз, признавам си, съм навикнал да виждам съвсем друг вид свещеници.
— Знаете ли — рече дьо Гиш, — тоя е един от скитащите братя, които просят по пътищата, докато не им падне нещо от небето; те са повечето чужденци:
шотландци, ирландци, датчани. Понякога са ми показвали такива.
— Толкова безобразни?
— Не, но все пак достатъчно отвратителни.
— Какво нещастие е за клетия ранен да умре в ръцете на такъв расоносец!
— Хайде де — отговори дьо Гиш, — опрощението на греховете идва не от тоя, който го дава, а от бога. Но, право да си кажа, бих предпочел да умра непокаян, отколкото да имам работа с такъв изповедник. И вие също, виконте, нали? Забелязах как поглеждахте дръжката на пистолета си, като че ли изпитвахте желание да му строшите главата.
— Да, графе, чудно нещо, което ще ви изненада: като видях тоя човек, почувствувах необясним ужас. Случвало ли ви се е да срещнете на пътя си змия?
— Никога — отговори дьо Гиш.
— Е, добре, на мен ми се е случвало в нашите гори, в Блезоа; и спомням си, когато за първи път видях змия, която ме загледа с мътни очи, като се извиваше, клатеше глава и мърдаше езика, аз замръзнах на мястото си бледен и сякаш обаян, докато най-после граф дьо Ла Фер …